Лоренс Даррелл - Жюстин

В същото време, разбира се, той напълно осъзнаваше, че страданието, всъщност дори всички болести представляват остра форма на самонадеяност и цялото учение на Кабал идваше само да засили самопрезрението му. Той чуваше, като далечно ехо от паметта на града, гласа на Плотин, който му говореше не за бягство от непоносимостта на времето и мястото, а за бягство към нова светлина, към нов град на Светлината. „Това обаче не е пътуване с крака. Погледни вътре в себе си, оттегли се вътре в себе си и наблюдавай.“ Ала това бе единственото нещо, на което, както се оказа, не бе способен.

Чудно, но чак сега, разказвайки за тези моменти, си спомням колко малко от неговата вътрешна промяна се прояви на повърхността, дори за онези, които го познаваха отблизо. Твърде оскъдни бяха нещата, които човек можеше да забележи — само едно усещане за пустота, подобно на любима мелодия, изпята на нов, леко фалшив глас. Вярно е, че по онова време той бе започнал да дава своите приеми, известни с небивалото си разточителство — нещо, което градът не беше виждал дотогава дори от страна на най-заможните фамилии. Сега вече голямата къща не оставаше и за миг празна. Обширната кухня, където вечер често се отбивахме да си сварим по едно яйце или да изпием по чаша мляко след някой концерт или пиеса — винаги пуста и потънала в прах, — сега бе приютила цял гарнизон от напудрени с брашно и въоръжени с ножове готвачи, които не преставаха да важничат. Стаите на горния етаж, стълбището и салоните, където навремето отекваше единствено печалният хор на стенните часовници, сега гъмжаха от черни роби, които се движеха царствено като лебеди, докато изпълняваха неотложните си задачи. Белите им спретнати униформи, ухаещи на гладено, блестяха от чистота — дълги мантии, пресечени през кръста от алени пояси със златни пафти, изобразяващи глави на костенурки: символът, който Несим си бе избрал. Над влажните им делфинови очи стърчаха обичайните алени фесове, а маймунските им ръце бяха облечени в бели ръкавици. Пристъпваха безшумно като самата смърт.

Това, че досега не бе задминал големите знаменитости на египетския хайлайф по щедрост, изобилие и прахосничество, не означаваше, че не се е състезавал с тях, че не се е мъчел да ги засенчи. От къщата денонощно долитаха студените меланхолични мотиви на наетия квартет или дълбокият всепоглъщащ плач на саксофони, които виеха в нощта като неутешим рогоносец.

Стените на дългите красиви салони бяха начупени на най-неочаквани места от дълбоки ниши и усамотени кътчета, с което се увеличаваше и броят на местата за сядане. Понякога на тези богати и безсъдържателни вечери се събираха двеста-триста души, а техният домакин обикновено седеше, изпаднал в съзерцание пред празната си чиния, в която се мъдреше една-единствена червена роза. Но това негово забавление не беше нещо забележително, тъй като във всеки миг той можеше да отвърне на безсмислиците на тривиалния разговор с усмивка, така изненадваща, както когато човек вдигне захлупена чаша и отдолу най-неочаквано изпълзи рядко насекомо с неизвестно за науката име.

Какво друго да добавя? Малките ексцентричности в облеклото му не можеха да направят впечатление, защото неговото богатство бе предопределило вкуса му и той никога не носеше нито спортни фланелени панталони, нито сака от туид. Сега, в прохладния си костюм от плътна коприна с червен пояс през кръста, изглеждаше точно това, което винаги е бил — най-богатият и най-красивият от всички банкери в града: тези подхвърлени деца на съдбата. Хората смятаха, че най-накрая е намерил своето амплоа. Точно така трябваше да живее всеки на неговото място и с неговото богатство. Само дипломатическият корпус подуши в това разсипничество някакви подмолни мотиви, може би конспирация за пленяването на краля, и затова взеха най-редовно да се навъртат из гостоприемните му салони и дълбокомислено да се озъртат. Зад привидно отпуснатите и превзети физиономии на контетата дипломати се долавяше неспокойно любопитство, желание да се подушат кроежите на Несим, тъй като точно тогава кралят беше чест гост в голямата му къща.

Междувременно това въобще не промени съществуващата ситуация. Сякаш замислените от Несим действия се осъществяваха с безкрайна мудност, нарастваха със скоростта на сталактити, и винаги се намираше време за други неща — фойерверките оставяха искрящи бразди по кадифеното небе, прониквайки все по-надълбоко и по-надълбоко в нощта, където ние с Жюстин лежахме със сключени ръце и мисли. В спокойната вода на фонтаните се плискаха човешки отражения, осветени от златните и алени звезди, които съскаха в небето като прежаднели лебеди. Есенният небосклон, запален от пъстри искри, ни съзерцаваше с невъзмутимостта на човек, за когото цялото незаслужено страдание на човечеството се бе отдръпнало и разтворило в небитието — както става с продължителната болка, която от едно определено място тръгва да пълзи и се разлива, за да наводни цялото тяло и ума. Красивите следи от изстреляните ракети на фона на черния мрак ни изпълваха единствено с усещането за поразителната хармония в света на любовта, който щеше скоро да се отдръпне от нас.