Лоренс Даррелл - Жюстин

В сравнение с други места тук чужденките са по-красиви. Обзети от вечен страх и несигурност. Сякаш се носят по вълните на океан от непрогледен мрак. Този град е бил построен като бент — да спре прилива от африканска чернота; но тихоногите негри, безшумно и полека, вече са проникнали и до европейските квартали: получило се е нещо като расова осмоза. За да си щастлив, трябва да си египтянка и мохамеданка — меки, отпуснати, подпухнали, всепоглъщащи телеса; с външен блясък, лустровани; огряна от нафтовите пламъци, восъчната им кожа става лимоненожълта или пъпешовозелена. Тела — твърди като дървесна кора. Гърди — корави като зелени ябълки. На пипане плътта е студена като на влечуго, а пръстите на ръцете и краката стърчат като кокалести стражи, заели предна позиция. Чувствата им са заровени в неосъзнатото. В любовта не дават нищо от себе си, защото нямат какво да дадат, ала те обгръщат, като змии се увиват около теб, обсебват те с измъчените си лица — мъчението на неизразения копнеж, който лежи на противоположния полюс на нежността и удоволствието. В продължение на векове са били затваряни в обора заедно с добитъка, забулвани, обрязвани. Угоявани на тъмно със сладка и мазнини — превърнали са се в бъчви на удоволствието, които се търкалят върху хартиенобели, прорязани от сини вени нозе.

Когато прекосяваш египетския квартал, миризмата на плът се променя — амоняк, сандалово дърво, селитра, подправки, риба. Тя не ми разрешава да я изпратя до тях — сигурно се срамува от къщата си сред градските бордеи. Въпреки това говори с възторг за своето детство. Записал съм си някои неща: как се връща вкъщи и заварва баща си да чупи орехи с малко чукче върху кухненската маса под светлината на газена лампа. Представям си го. Не е грък, а евреин от Одеса с лисича шапка и мазни масури. А и целувката на бербера, огромният твърд пенис като обсидиан от ледниковия период; навежда се да захапе долната й устна между красивите си неравни зъби. Тук Европа е вече зад гърба ни и ние отиваме към нови ширини на духа. Тя ми се отдаде с такова презрение, че за пръв път в живота си проумях какво значи мъчително безпокойство и страх; беше самото отчаяние, подпухнала от нещастие. И все пак жените, които принадлежат към тези изгубени общества, носят у себе си една отчаяна храброст, много по-различна от нашата. Те познават плътта до такава степен, че в нашите очи изглеждат като чужденци. Как да опиша всичко това? Дали тя ще си дойде, или е изчезнала завинаги? Когато лягат с мъж, сирийките издават отривисти накъсани писъци — като прелетни птици.“

Тя идва. Разговарят. („Под заученото провинциално лустро и непреодолими предразсъдъци ми се стори, че долових едно непознаване, но не на света, съвсем не, а на обществото. Бях събудил интереса й, това го разбрах, като чужденец с изискани обноски — и тя ме удостои със срамежливо мъдрия си взор на бухал, изгледа ме с онези огромни кафяви очи, в които на фона на млечносинкавата очна ябълка и дълги мигли изпъкваше великолепието на зениците — бляскави и открити.“) Човек лесно може да си представи с какво задъхано, болезнено вълнение прочетох за пръв път описанието на тази любовна история с Жюстин; наистина, след доста препрочитания, книгата, която вече знам почти наизуст, ми заприлича на документ, удостоверяващ много лична мъка и недоумение. „Нашата любов — пише той на друго място — беше като силогизъм, на който липсват истинските предпоставки — обичта и уважението. Приличаше по-скоро на мисловно обсебване, сякаш и двамата бяхме заседнали в плитките хладни води на Мареотис, като хвърлящи яйцата си жаби, жертва на жега, отпадналост и апатия… Не, изразявам се неправилно. Не съм справедлив. Нека се опитам отново да опиша Клавдия с тези мои недостатъчни и несигурни средства. Откъде да започнем?“

Умението й да се ориентира във всякакви ситуации й бе послужило добре през тези двайсет години на изменчив и безотговорен живот. За произхода й научих малко, с изключение на това, че е била крайно бедна. Тя успя да създаде у мен впечатление за човек, който много държи да ми се представи под формата на серия от карикатури — но то е типично за всички самотници, които смятат, че за тях сродна душа няма. Скоростта, с която се придвижваше от една среда към друга, от един мъж, място или среща към други, бе направо зашеметяваща. Нейната несигурност обаче се отличаваше с подчертана привлекателност. Колкото повече я опознавах, толкова по-непознаваема ми изглеждаше; единственото постоянно нещо у нея бяха неистовите й усилия да счупи бариерите на собствения си аутизъм 30 30 Патологично състояние, което се характеризира със затваряне в себе си, нежелание за общуване и загърбване на външния свят. — Б.пр. . Ала каквото и да предприемеше, в крайна сметка всичко приключваше с поредната грешка, угризение, разкаяние. Колко често съм чувал нейното: „Скъпи, този път ще бъде различно, обещавам.“