Лоренс Даррелл - Жюстин

По-късно, когато заминахме в чужбина: в „Адлон“, бляскавите прашинки на прожекторите, сипещи се като сняг върху испанските танцьори, а ние поглъщаме дима на хиляди запалени цигари; край тъмните води на Буда горещите й сълзи капят сред безмълвно плаващите мъртви листа; прекосяваме мрачните неприветливи испански равнини; тишината е надупчена единствено от тропота на конски копита; по Средиземноморието, излегнали сме се край забравена и от Бога морска скала. Не, нейните изневери никога не са ме разстройвали — защото с Жюстин въпросът за мъжката гордост на сайбията винаги е стоял на втори план. Аз бях запленен от собственото си измамно усещане, че наистина бих могъл да я опозная; но сега разбирам, че тя всъщност не беше жена, а само въплъщението на жена, непризнаваща никакви порядки в обществото, в което живеехме. „Навсякъде търся живот, който да си струва живеенето. Може би, ако успея да умра или да полудея, това ще придаде смисъл на всички стаени у мен чувства, за които не мога да намеря отдушник. Докторът, когото обичах, ми каза, че страдам от нимфомания — но в моето удоволствие, Жакоб, няма нито ненаситна страст, нито сладостно задоволяване. От гледна точка на угаждането желанията ми са направо прахосани. Хвърлени на вятъра, скъпи, на вятъра! Ти твърдиш, че изживявам удоволствията тъжно, като пуританите. Пак нищо не си разбрал. Изживявам ги трагично и ако моите приятели медици имат нужда от сложна дума, с която да назоват безсърдечното същество, каквото изглеждам в техните очи, тогава защо поне не признаят, че онова, което ми липсва като сърце, си го наваксвам под формата на душа. Оттам идват неприятностите ми.“ И тази тънка разлика е нещо, което малко жени умеят да правят. Сякаш нейният свят не беше триизмерен и любовта й се обръщаше навътре, за да се превърне в своего рода идол. В началото погрешно определих това като опустошителен егоизъм, тъй като за нея сякаш не съществуваха онези малки и общоприети прояви на преданост и вярност, които стоят в основата на обичта между мъжа и жената. Звучи превзето, но е така. Сега обаче, като си спомням болезнено изживените й страхове и възторзи, вече се чудя дали съм бил прав. Мисля си за онези досадни драми, за онези сцени, които се разиграваха в чужди мебелирани стаи, когато Жюстин отваряше всички кранове, за да заглуши безутешните си ридания. Крачеше напред-назад, прегръщаше разтрепераното си тяло, говореше си наум, сумтеше, фучеше и пушеше като току-що гръмнала пушка. В такива моменти ме вбесяваше и незадоволителното ми здраве, разклатените нерви, но най-вече европейското ми чувство за хумор не издържаха. Ако се случеше да се почувства засегната, да кажем по време на прием, от някаква въображаема обида, това бе предостатъчно основание да патрулира цяла нощ по килима пред леглото ми като пантера. Задремех ли от изтощение, обземаше я ярост, идваше, хващаше ме за раменете, разтърсваше ме и викаше: „Ставай, Жакоб, не виждаш ли, че аз страдам!“ Когато отказвах да участвам в тези спектакли, тя обикновено счупваше нещо върху тоалетката си — достатъчна причина, за да позвъни на прислугата. Колко ли уплашени лица на вдигнати посред нощ прислужници не съм успял да видя, изправени пред побеснялата си господарка, която се обръщаше към тях с ледена любезност: „Бихте ли почистили тоалетката ми? Толкова съм несръчна. Счупих нещо.“ После сядаше и започваше да пуши цигара след цигара. „Много добре знам какво е това — казах й веднъж. — Всеки път, когато си ми изневерила и те измъчват угризения на съвестта, искаш да ме предизвикаш с надеждата, че ще те ударя и по този начин ще получиш нещо като опрощение на греховете си. Любима, аз няма да ти доставя това удоволствие. Трябва да се научиш сама да носиш бремето си. Опитваш се да ме насъскаш срещу себе си, правиш всичко възможно, но в отговор можеш да получиш само моето съжаление.“ Тези думи, признавам, успяваха да я накарат да се сепне за миг, след което неволно протягаше ръце и започваше да гали гладката кожа на краката си, които така внимателно бе обръснала същия следобед…

Освен това напоследък, когато започнах да се отегчавам от нея, това насилие срещу собствената ми чувствителност взе страшно да ме дразни и тогава, без да се замисля, се нахвърлях срещу нея с обиди и язвителен присмех. Една нощ я нарекох досадна истерична еврейка. Тя побърза да избухне в онези ужасни дрезгави стенания, които бях свикнал да чувам толкова често, че дори и сега, след толкова години, мисълта за тях (тяхната плътна гърлена мелодичност) ме обижда; после се хвърли на леглото, а крайниците й останаха да стърчат извън постелята — отпуснати и меки, изпъваха се само под напора на истеричните й пристъпи, както маркуч се изпъва под напора на водна струя.