Лоренс Даррелл - Жюстин

Толкова много ли бяха тези моменти или споменът за тях ги бе умножил неколкократно? Сигурно е било само веднъж, а отгласът ме е подвел. Така или иначе, и досега чувам най-различни, свързани с нея шумове — как отваря шишето с хапчета за сън и приглушения звук на шумящите във водата таблетки. Дори в полудрямка се бях научил да ги броя, от страх да не вземе прекалено много. Но всичко това, разбира се, беше по-късно, доста по-късно; в началото само я молех да дойде при мен в леглото и тя се подчиняваше — стеснителна, сърдита, хладна. Беше глупаво от моя страна, ала си въобразявах, че ще успея да стопя леда в сърцето й, да й доставя онова физическо удоволствие, от което — мислех си тогава — зависи и душевният мир. Оказах се дълбоко неправ. У нея бе заседнал стегнат възел, който копнееше да развърже, но това не беше по силите ми нито като любовник, нито като приятел. Разбира се. Разбира се. Знаех само толкова, колкото навремето се знаеше за психопатологията на истерията. Зад всичко това обаче ми се струваше, че долавям и нещо друго. В известен смисъл тя не търсеше живота, а някакво общовалидно откровение, което ще му придаде смисъл.

Вече описах как се срещнахме — в дългото огледало на хотел „Сесил“, пред отворената врата на балната зала в нощта на откриващия се карнавал. Първите думи, които си разменихме, бяха изречени — колко символично! — в огледалото. Тя беше с един мъж, който приличаше на сепия и търпеливо я изчакваше да разгледа смуглото си лице в огледалото. Аз се спрях, уж да оправя папийонката си — непривичен за мен атрибут на тоалета. Излъчваше жадна непресторена прямота, която изпревари демонстративната ми дързост с една усмивка и с думите: „Никога не е достатъчно светло.“ На което отвърнах, без да се замисля: „За жените може би, но ние, мъжете, не сме толкова придирчиви.“ Двамата се усмихнахме, аз минах покрай нея и влязох в залата, готов завинаги да изляза от огледалния й живот. По-късно обаче един от онези ужасни английски танци със смяна на партньорите, който, ако се не лъжа, се наричаше „Пол Джоунс“, ме събра с нея за поредния валс. Разменихме няколко несвързани фрази — аз танцувам доста лошо; но тук е мястото да призная, че тогава красотата й не ми направи никакво впечатление. Това стана много по-късно, когато тя взе да изказва прибързани и недообмислени заключения за моя характер, като в същото време хвърляше в паника отбранителните ми способности с остри и неочаквани пробиви дълбоко в тила, приписвайки ми качества, които без никакви угризения си измисляше на момента в желанието си да привлече моето внимание. Жените трябва да бъдат безмилостни към писателите — и от мига, в който научи, че съм писател, тя реши, че за да възбуди любопитството ми, е добре да подложи не друг, а самия мен на критичен анализ и пълен тормоз. И аз, в своето самолюбие, сигурно щях да се чувствам поласкан, ако някои от наблюденията й не бяха така несправедливи. Но независимо от неточностите, тя имаше остър нюх, пък и аз бях прекалено слаб и мекушав, за да устоя на тази игра — словесните клопки, които съставляват отправния гамбит на всеки флирт.

След това не си спомням нищо повече, преди да се стигне до онази нощ — онази красива лятна нощ на обляния в лунна светлина балкон над морето, когато Жюстин закри устата ми с топлата си ръка, за да не говоря, за да не кажа нещо от рода на: „Бързо. Engorge-moi 31 31 Запуши ме, затъкни ме (фр.) — Б.пр. . От желание към отвращение — по-скоро да приключваме.“ Тя, изглежда, вече ме бе изконсумирала в своето въображение. Ала говореше така отегчено и покорно — кой можеше да остане твърд пред обещанието за блаженство?

Безполезно е да се пресъздава случилото се с едно толкова несигурно изразно средство, каквото са думите. Спомням си мигове и моменти от безброй срещи и сега пред очите ми стои една съставна Жюстин, стаила в себе си неутолим глад за просветление, за повече сила чрез самопознание и всичко това под прикритието на чувствата. Замислям се с тъга дали поне веднъж съм успял да я развълнувам — или съм бил просто част от лабораторията, в която тя не спираше да работи. Жюстин научи много от мен: да чете и да мисли. Преди това не бе усвоила нито едното, нито другото. Дори успях да я убедя, че трябва да си води дневник, за да се откъсне от всекидневието на мислите. Ала онова, което взех за любов, изглежда, е било най-обикновена благодарност. Виждам се сред хилядите отхвърлени и забравени хора, впечатления, занимания — един сред многото, нося се, плавам във въздуха с протегнати напред ръце. Странно, но моята истинска среща с Жюстин се състоя не в ролята на любовник, а в ролята ми на писател. Там се опознахме — в безпътния свят на условните преценки, където незадоволеното ми любопитство се оказа по-силно от порядъка — силогическия порядък, натрапен от ума. Там човек се спотайва мълчаливо, притаил дъх, да не би стъклото да се замъгли. Така и аз я гледах. Бях луд по нея.