Лоренс Даррелл - Жюстин

Като истинско дете на Музейона, тя, разбира се, таеше у себе си много тайни и аз трябваше да внимавам да не стана жертва на собствената си ревност или на желанието да нахлуя в забранената зона на нейния живот. Бях почти успял и ако я шпионирах, то не беше от ревност, а по-скоро от любопитство, за да узная какво прави или мисли в мое отсъствие. Например имаше една жена в града, при която тя често се отбиваше и чието влияние над нея беше толкова голямо, че започнах да я подозирам в забранена връзка; имаше и един мъж, на когото пишеше дълги писма, въпреки че доколкото знаех, той живееше в града. Може би е прикован на легло, мислех си аз. Поразпитах тук-таме, но моите агенти винаги ми донасяха скучни и безинтересни сведения. Жената излезе гледачка — възрастна вдовица. Мъжът, на когото пишеше — как само скърцаше перото й по евтината хартия, — се оказа доктор, който работеше на половин ден в едно от местните консулства. Не беше прикован на легло, но беше хомосексуалист и се занимаваше с херметизъм, който тогава беше много на мода. Веднъж забелязах върху попивателната съвсем ясен отпечатък от нейно писмо и веднага го разчетох в огледалото (пак огледало!). Ето какво пишеше: „… в живота ми има нещо като Неизлекувано място, както ти го наричаш, което се опитвам да запълня с хора, случки, болести, въобще с всичко, което ми попадне. Прав си, като казваш, че това е лош заместител на един по-добър и по-разумен живот. Но макар дълбоко да уважавам твоята наука и твоите познания, имам усещането, че за да се помиря със себе си — ако това изобщо е възможно, — ще трябва да поработя с отпадъците в моя характер, да събера боклука в него и да го изгоря. Всеки може да разреши моя проблем, като ми посочи църквата. Но ние, александрийците, сме горди хора, а и уважаваме религията. Няма да е честно спрямо Бог, скъпи ми сър, и колкото и несериозна да изглеждам (виждам усмивката ти), твърдо съм решила, че на Него няма да изневеря, който и да е Той.“

Тогава ми се стори, че ако това е част от любовно послание, то би трябвало да е предназначено за светец; и отново бях поразен, въпреки тромавия език и правописните грешки в писмото, от лекотата, с която успяваше да разграничи идеите от различни категории. Започнах да я възприемам в друга светлина; като човек, който може да се самоунищожи, поради излишък от вироглава воля, и така да пожертва щастието си, което тя, както и всички ние, желаем да постигнем и едва ли не живеем заради него. В порядъка на тези мисли квалифицирах собствената си любов към нея и понякога усещах как се изпълвам с погнуса. Ала онова, което ме караше да се страхувам и което много скоро осъзнах за мой най-голям ужас, бе, че не мога да живея без нея. Опитах. На няколко пъти заминавах за кратко, само и само да се махна. Но установих, че без нея животът е пълен с убийствена скука, на която не се издържаше. Значи бях влюбен . Самата мисъл ме изпълни с необяснимо отчаяние и отвращение. Сякаш неволно бях проумял, че в нейно лице съм срещнал злия си гений. Да пристигнеш в Александрия цял-целеничък и да откриеш, че сърцето ти е разбито — това бе лош късмет, който нито здравето, нито нервите ми можеха да понесат. Погледнах се в огледалото и си казах, че вече съм минал четирийсетте и че слепоочията ми са прошарени. Веднъж бях стигнал дотам, че бях решил да сложа край на тази връзка, но с всяка следваща усмивка или целувка на Жюстин усещах как желанието ми отмалява. От друга страна, с нея човек потъваше във вечната компания на сенки, които нахлуваха в живота, изпълваха го с нов резонанс. Когато човек е така разкъсван от неясни съмнения и двусмислия, тогава нищо не може да се разреши със силата на волята. Понякога си мислех, че всяка от нейните целувки бе точно попадение в полза на смъртта. Например, след като открих (нещо, което вече знаех), че тя непрекъснато ми е изневерявала, и то в моменти на най-голяма близост помежду ни, не почувствах нищо особено, нищо болезнено; обзе ме само някакво тъпо вцепенение, сякаш бях оставил приятел в болница и на излизане бях влязъл в асансьор, за да потъна безмълвно шест етажа надолу в компанията на дишащ във врата ми униформен автомат. Тишината на стаята ме оглуши. После, като се замислих, като съсредоточих целия си ум върху този факт, установих, че това, което бе направила, няма никаква връзка с мен: то е било само опит да се освободи от мен, да ми даде онова, което знаеше, че ми се полага. Не мога да твърдя, че не ми звучеше като софизъм. Ала сърцето ми, изглежда, си знаеше истината и ми подсказа да си замълча тактично, на което тя отвърна с отново разпалена любов, обвита в много плам, сърдечност и благодарност. Това отново ме отврати.