Лоренс Даррелл - Жюстин

Но тъй като бях достатъчно откъснат от тази история, не можех да не забележа колко много любовта разчита на ревността, как се храни от нея, защото като жена, която притисках в обятията си, макар и недостижима за мен, Жюстин ми стана десет пъти по-скъпа, по-нужна. Това бе истинско злощастие за мъж, който никога не е имал никакво намерение да се влюбва, и за жена, която искаше единствено да бъде освободена от една натрапчива идея, за да може да обича на воля. А от това последва нещо друго: ако успеех да разбия Задръжката, щях да я притежавам истински — така както никой мъж не я беше притежавал досега. Щях да заема овакантеното място на сянката и да получа действителните й, предназначени за мен целувки; защото сега те обсипваха труп. Стори ми се, че вече всичко разбрах.

Това обяснява и голямото пътешествие, което предприехме — ръка за ръка, така да се каже, само и само заедно да преодолеем този сукубус 32 32 Зъл дух, който се превръща в жена, за да се съвкуплява със спящи мъже. — Б.пр. с помощта на науката. Заедно посетихме онзи кабинет с книги от пода до тавана, където седеше фамозният мандарин на психологията, навел ехидната си физиономия над пребледнелите екземпляри. Базел, Цюрих, Баден, Париж — потракващите стоманени релси, дублиращи артериите върху тялото на Европа: стоманени длъгнести крайници, които се сплитат и разплитат насред планини и равнини. Оглеждахме лицата си в пъпчивите огледала на Ориент Експреса. Разкарвахме болестта й напред-назад из цяла Европа, като бебе в люлка, докато в един момент аз започнах да се отчайвам и дори да си мисля, че Жюстин всъщност не иска да бъде излекувана. Понеже към неволната задръжка на психиката прибавяше и нова — тази на волята. Защо постъпваше така, не можех да проумея; но тя не желаеше да издаде името му на никого, името на сянката. Име, което вече не би следвало да значи нищо за нея — нито нищо, нито всичко. В края на краищата той би трябвало да съществува някъде в света, с коса, оредяла и прошарена от неволи или блудства, с черна превръзка на едното око, която получил в наследство след остър пристъп на офталмия. (Сега ви го описвам само защото веднъж имах възможността да го зърна.) «От къде на къде ще казвам на хората неговото име? — плачеше Жюстин. — Този мъж вече нищо не означава за мен и никога не е означавал. Самият той отдавна е забравил тези случки. Не разбираш ли, той е мъртъв. Като го видя…» — Сякаш змия ме ухапа. — «А, значи ти го виждаш?» — Тя веднага се сви в отбранителна поза. — «Веднъж на няколко години, когато се случи да се разминем по улицата. Само си кимваме, и то едва-едва.»

Значи това същество, това олицетворение на посредствеността продължаваше да диша, продължаваше да живее! Какво фантастично и недостойно нещо е ревността. Но когато е плод на въображението на любовника, е направо смешна.

Но ето че веднъж, в сърцето на Кайро, при задръстване на движението в най-бездиханната жега на лятната нощ, едно такси се изравни с нашето и нещо в лицето на Жюстин привлече погледа ми. В пулсиращия влажен задух, плътна поради издигащите се от реката изпарения и непоносима заради смрадта на изгнили плодове, жасмин и потни черни тела, в спрялото до нас такси зърнах съвсем обикновен мъж. Освен че имаше черна превръзка на едното око, нищо друго не го отличаваше от останалите хиляди опърпани, криви и извратени търговци в този ужасен град. Косата му бе оредяла, профилът бе остър, а очите — малки, кръгли и светнали. Носеше сив летен костюм. Застиналото в напрежение и тревога лице на Жюстин бе толкова изразително, че аз неволно извиках:

— Какво има? — В този миг колите се раздвижиха и таксито потегли, а тя ми отвърна със странно пламъче в погледа и с дръзкото изражение на пиянско предизвикателство.

— Мъжът, когото вие всички търсите. — Но още преди да изрече думите, аз вече бях разбрал и като в лош сън спрях колата и изскочих навън. Видях само червените стопове на неговото такси, което зави по «Сюлейман паша», ала твърде далеч напред, за да мога да видя цвета на колата или номера й. Беше невъзможно да тръгнем да го преследваме, тъй като движението отново се сгъсти отвсякъде. Влязох обратно в таксито — целият разтреперан и безмълвен. Значи това беше мъжът, когото и Фройд бе търсил в мрачното уединение на своя кабинет. Заради този скапаняк на средна възраст Жюстин бе лежала като разпъната на кръст, с изопнати нерви, разкъсвана между небето и земята, докато тънкият стоманен глас на Маняни бе повтарял тягостно и неспирно: «Кажи ми как се казва; трябва да ми кажеш името му»; а от потъналите в забвение рудници на нейната затворена памет гласът й долиташе като на оракул от машинния век: «Не мога да си спомня. Не мога да си спомня.»