Лоренс Даррелл - Жюстин

След случката на плажа не се виждахме известно време. И двамата бяхме обзети от трескава несигурност — или поне аз бях. Несим трябваше да отиде в Кайро по работа, но въпреки че, доколкото знаех, Жюстин бе съвсем сама вкъщи, не събрах сили да я посетя. Веднъж, минавайки оттам, чух „Блютнер“-а и се изкуших да натисна звънеца, защото съвсем ясно си я представих седнала пред черното пиано. Друг път, озовавайки се нощем край градината, зърнах вътре някого — трябва да е била тя — разхождаше се край езерцето с лилиите и в ръката си държеше запалена свещ, чийто пламък прикриваше с длан. Застанах колебливо пред голямата порта, чудех се дали да звънна или не. По същото време Мелиса бе заминала при една нейна приятелка в Горен Египет. Лятото вече приближаваше и градът изнемогваше от задуха. Използвах всяка възможност, за да отскоча до препълнените плажове, като обикновено се качвах на малкия подрънкващ трамвай.

Един ден, докато лежах вкъщи с температура, защото бях прекалил със стоенето на слънце, Жюстин се появи в усойната тишина на малкия ми апартамент в бяла рокля и обувки, стиснала под мишница чантата си и навита на руло хавлиена кърпа. Великолепието на мургавата й кожа и тъмна коса изпъкваше още по-привлекателно на фона на тази белота. Когато се обади, гласът й бе дрезгав и несигурен, като на човек, който е пил — може и така да е било. Протегна ръка, подпря се върху полицата над камината и рече:

— Искам да сложа край на всичко това, колкото е възможно по-скоро. Имам чувството, че отидохме твърде далеч — там, откъдето връщането назад няма да е лесно. — В този момент обаче аз като че бях обзет от странна апатия, абсолютна вцепененост на тялото и ума, която ми попречи не само да отговоря, но дори и да помисля. Не можех да си представя любовен акт с нея, защото емоционалната паяжина, в която се бяхме оплели, стоеше между нас — една невидима мрежа от преданости, идеи, съмнения, които нямах кураж да отмахна встрани. Когато тя направи крачка към мен, аз рекох с тих немощен глас:

— Това легло е ужасно, вмирисано. Понеже съм пил. Опитах сам да се любя, но нищо не се получи; продължих да мисля за теб.

Усетих как пребледнявам, докато лежа безмълвен върху възглавницата; изведнъж почувствах тишината, захлупила малкия апартамент, която се прокъса в единия край от капките на незатегнатата чешма. В далечината изрева такси, а откъм пристанището — като приглушения вой на минотавър — долетя отривистият звук на параходна сирена. Двамата бяхме съвършено сами.

Цялата стая принадлежеше на Мелиса — мизерната тоалетка, покрита с празни пудриери и снимки: грациозната завеса, която въздишаше леко в този бездиханен следобед и се издуваше като корабно платно. Защо ли не можехме по-често да лежим в обятията си и да съзерцаваме ефирните въздишки на това бяло прозирно парче плат? На неговия фон образът на любимата — като затворен в кристала на гигантска сълза — се раздвижи. Пред очите ми изникна голото мургаво тяло на Жюстин. Не можех да не забележа, че твърдата й решителност бе примесена с тъга. Дълго останахме да лежим един до друг, телата ни се докосваха лениво, но едва ли си предаваха едно на друго нещо повече от пълната отпадналост на късния следобед. Взех я в обятията си, притиснах я към себе си и в същия миг си помислих — колко малко наистина владеем телата си. Сетих се за думите на Арнаути, когато той казва: „Тогава ми хрумна, че по непонятен за мен начин това момиче ме бе лишило от задръжките на морала. Чувствах се, като че бе обръснала главата ми до голо.“ Но французите, разсъждавах аз, вечно разкъсвани между bonheur 33 33 Щастие (фр.). — Б.пр. и chagrin 34 34 Тъга, мъка (фр.). — Б.пр. , сигурно ужасно страдат, щом се изправят пред нещо, което не признава техните prejuges 35 35 Предразсъдъци, предубеждения (фр.). — Б.пр. ; родени за тънки тактики и виртуозност, а не за войнишка издръжливост, на тях им липсва онази малко тъпа, но упорита преданост, която дава сила на англосаксонския ум. И тогава си помислих: „Чудесно. Нека ме отведе където си иска. Ще я последвам. И после няма да си говорим за chagrin .“ След това пък се сетих за Несим, който ни наблюдаваше (въпреки че тогава не знаех) като че от обратния край на огромен телескоп: виждаше умалените ни тела на хоризонта на собствените си надежди и планове. Много исках той да не бъде уязвен.

Но тя бе затворила очи — така меки и бляскави, като че лъснати от безмълвието, което плътно ни обвиваше отвсякъде. Треперещите й пръсти се отпуснаха спокойно и уверено върху рамото ми. Обърнахме се с лице един към друг и телата ни, като две крила на една врата, се затвориха, загърбиха миналото, изключиха всичко друго и аз усетих как щастливите й стихийни целувки започнаха да оцветяват обгърналия ни мрак с прииждащи на вълни багри. Когато свършихме и отново се отпуснахме с отворени очи един до друг, тя рече: