Лоренс Даррелл - Жюстин

Той бе странна смесица; чувал съм гласа му да трепери от вълнение, докато говори за някои от аспектите на Кабал, и се опитва да ги обясни на зяпналата го групичка. Въпреки това веднъж, когато се изказах доста възторжено за направени от самия него забележки, въздъхна и рече с онзи типично александрийски скептицизъм, който сам по себе си предполага безусловна вяра и преданост към гностицизма.

— Ние всички търсим рационално обяснение на вярата си в абсурда.

Друг път, след дълъг и изтощителен спор с Жюстин относно наследствеността и средата, той заключи:

— О, скъпа моя, въпреки всички проучвания на философите върху човешката душа и на лекарите върху човешкото тяло, ние продължаваме да не знаем почти нищо за човека. Какво се оказа той в крайна сметка — тръбопровод за твърди и течни храни, една канализация от плът.

Балтазар беше състудент и близък приятел на стария поет и говореше за него с такава нежност и разбиране, че думите му винаги успяваха да ме разчувстват.

— Понякога си мисля, че изучавайки го, научих повече, отколкото изучавайки философията. Деликатното равновесие у него между иронията и състраданието би го наредило сред светците, ако беше вярващ. По Божията воля обаче беше поет и често нещастен, ала с него човек имаше усещането, че той умее да улавя всеки отлитащ миг и го преобръща наопаки, за да го покаже откъм щастливата му страна. Истината е, че за живот не се щадеше, не щадеше вътрешния си „аз“. Повечето хора се отпускат и оставят животът да си поиграе с тях, да ги подплисква, да ги облее с отпадъчните води от дамска промивка. На картезианската сентенция: „Мисля, следователно съществувам“, той противопоставяше своята собствена, която гласеше нещо от рода на: „Въображението ми работи, следователно съм тук и съм свободен.“

Веднъж, говорейки за себе си, Балтазар подметна иронично: „Аз съм евреин с типичния за всички евреи кръвожаден интерес към способността да се правят логически умозаключения. И в това е ключът към повечето от слабостите в начина ми на мислене, които се мъча да компенсирам с останалите си способности, главно чрез Кабал.“

Спомням си как го срещнах през една студена зимна вечер, вървеше по обляния в дъжд Корниш, навел глава срещу силните пориви на вятъра, примесени с пръски солена вода, които идваха откъм двата канала, успоредни на булеварда. Под черната шапка в главата му отекваха звуците на Смирна и Спорадите, където бе прекарал детството си. Пак под черната шапка се спотайваше и натрапчивото прозрение за една истина, която след време той се опита да сподели с мен на безпогрешен английски, въпреки че не му беше роден език. Вярно е, че се бяхме срещали и преди това, но само с поглед, и сигурно щяхме да продължим да се разминаваме с по едно кимване, ако не беше неговото вълнение веднъж, когато ме спря и улови ръката ми.

— О! Можеш ли да ми помогнеш? — примоли се той. — Помогни ми, ако обичаш. — Бледото му лице с блестящи кози очи се наведе над моето в припадащия мрак.

На фона на първите мъждукащи лампи влажната белезникава Александрия стоеше като изрязана от хартия. Крайбрежната стена с наредените по нея кафенета, замрежени от пръските, проблясваше с приглушена мигаща светлина. Вятърът духаше право от юг. Мареотис се спотайваше сред тръстиките — замръзнал на място като клечащия сфинкс. Каза, че търси ключето за часовника си — красив златен джобен часовник, изработен в Мюнхен. След време си помислих, че зад неспокойната измъчена маска на лицето си е криел символичното значение, което часовникът имаше за него, защото олицетворяваше необвързаното свободно време, дето минаваше през тялото му, както и през моето, отмервано години наред от този станал вече исторически механизъм. Мюнхен, Загреб, Карпатите… Някога часовникът принадлежал на баща му. Висок евреин, загърнат с кожи в шейната си — пътува. Прекосил Полша, притиснат в обятията на майка си — спомняше си само как в онзи озарен от снега пейзаж бижутата по нея на пипане били студени като ледени висулки. Часовникът, скътан до тялото на баща му, а после и до неговото, спокойно отмервал времето — сякаш то ферментирало в тях. Навиваше се с малко ключе във формата на анк 39 39 Староегипетски символ на живота; ключът към опознаване на загадките и скритата мъдрост. Състои се от мъжките и женските символи на Озирис и Изида и прилича на Т-образен кръст с поставен отгоре клуп, удобен за хващане. — Б.пр. , което, вързано с черна панделка, висяло на ключодържателя му.