Лоренс Даррелл - Жюстин

— Първия път не ме бива. Защо винаги е така?

— Може би нерви. И при мен е същото.

— Ти, изглежда, малко се страхуваш от мен.

После, като че разсънен, аз се подпрях на лакът.

— Жюстин, какво, за бога, ще правим оттук нататък? Ако това продължи…

В този миг обаче тя изпадна в паника, сложи ръка върху устата ми и каза:

— Моля те, да не чувам оправдания! Ще означава, че сме сбъркали! Нищо не може да извини това, нищо. И все пак така трябва да бъде. — Стана от леглото, отиде до тоалетката на Мелиса с наредените по нея снимки и пудриери и с един замах — като лапа на леопард — ги свали на земята. — Ето — продължи тя — как се отнасям аз към Несим и ти — към Мелиса! Би било непочтено да се правим, че не е така. — Това бе напълно в стила на онова, което бях научил от Арнаути, и затова си замълчах. Тя се хвърли към мен и взе да ме целува така ненаситно, че изгорелите ми от слънцето рамене започнаха да пулсират от болка, а очите ми се напълниха със сълзи. — А! — тихо и тъжно се обади. — Значи плачеш. Защо не мога и аз. Изгубих тази способност.

Спомням си, че докато я държах в прегръдките си, усещайки сладката топлина на нейното тяло и соления вкус на кожата й — меката част на ухото й бе съвсем солена, — си мислех: „Всяка целувка ще я отвежда по-близо до Несим, ала мен ще отдалечава от Мелиса.“ Но странно защо от това не изпитах нито униние, нито отчаяние, нито болка; а и тя, изглежда, си бе помислила нещо подобно, защото изведнъж се обади:

— Балтазар твърди, че родените предатели — като нас двамата — са истински кабали. Той казва, че ние сме мъртви и само пребиваваме тук, ала в пълна забрава, несъзнателно. От друга страна обаче, живите не могат без нас. Защото ги заразяваме с желание да преживеят повече неща, да се развиват.

Опитвах се да си внуша колко глупаво е всичко това — най-банална история за прелюбодейство, което пък е от най-евтините и изтъркани прегрешения в този град, и как не заслужава нито романтична, нито литературна украса. И все пак някъде дълбоко в себе си, изглежда, усещах, че това преживяване, в което току-що се бях забъркал, ще ме дамгоса с окончателната безвъзвратност на един научен урок.

— Толкова си сериозна — казах с известна неприязън, защото съм суетен човек и не обичам да се оставям на собствените си подмолни течения. Жюстин обърна огромните си очи към мен.

— Съвсем не — тихо изрече тя, сякаш на себе си. — Глупаво е да сееш толкова много злини, колкото съм посяла аз, и да не си даваш сметка, че причината е у теб. Само след като разбера какво точно правя, мога да се надявам да надрасна себе си. Не ми е лесно да бъда такава, каквато съм. Толкова много искам да мога да нося отговорност за онова, което върша. Моля те, поне в това не се съмнявай, никога не се съмнявай.

Бяхме заспали, когато ме събуди шумът от прещракването на ключа на Хамид и от рутинните му вечерни задължения. За набожен човек, чието молитвено килимче стоеше навито на кухненския балкон, за да му е винаги подръка, той беше необикновено суеверен. Помбал беше прав, като казваше за Хамид, че е „бъкан с джинове“, защото според него във всеки ъгъл на апартамента се спотайваше по един джин 36 36 Зъл дух, невидимо същество (тур.). — Б.пр. . Как само ми беше писнало да слушам вечното му „дустур, дустур“, докато изсипваше утайка от кафе в кухненския умивалник, защото там живеел един много зъл джин, който трябвало да бъде умилостивен. Банята пък направо гъмжала от въпросните джинове и аз винаги познавах кога Хамид използва външния клозет — нещо, което му беше забранено да прави. А седнеше ли върху чинията в банята, не спираше страхливо да нашепва заклинания, за да усмири джина, който иначе можел да го всмукне навътре в канализацията. Сега го чух как тътри като боа краката си, обути в плъстени подпетени чехли, из кухнята и тихо си мърмори под носа.

Разбудих Жюстин от неспокойната й дрямка; вгледах се в устата, очите и красивата й разпиляна коса с онова парливо всепоглъщащо любопитство, което за мен винаги е било най-възбуждащата част на чувствения екстаз.

— Трябва да тръгваме — казах. — След малко Помбал ще се прибере от консулството.

Спомням си потайната унесеност, с която се облякохме, като същински съзаклятници се спуснахме крадешком по мрачното стълбище и излязохме на улицата. Не смеехме да се хванем за ръце, въпреки че докато вървяхме, пръстите ни неволно се докосваха, сякаш още бяха под влияние на следобедната магия и не можеха да понесат раздялата. Сбогувахме се безмълвно на малкото площадче с изсъхналите дървета, изгорени от слънцето до тъмнокафявия цвят на кафето; разделихме се само с по един настойчив поглед — сякаш всеки искаше завинаги да си запази място в сърцето на другия.