Лоренс Даррелл - Жюстин

— Днес е събота — каза той дрезгаво, — в Александрия. — Говореше, сякаш тук ние бяхме подвластни на друг вид време, и, изглежда, беше прав. — Ако не намеря ключето, часовникът ще спре. — В последните отблясъци на влажния сумрачен залез извади внимателно часовника от подплатеното с коприна джобче на жилетката си. — Не разполагам с много време — до понеделник вечер. Тогава ще спре. — Без ключето нямаше смисъл да се отваря тънкото златно капаче, за да се прегледат тупкащите като сърце вътрешности на времето. — Три пъти минах по същия път. Изглежда, съм го изпуснал някъде между кафенето и болницата. — С удоволствие бих му помогнал, но нощта бързо падаше и едва изминали съвсем късо разстояние, вглеждайки се в процепите между плочите на уличната настилка, и вече трябваше да се откажем.

— Сигурно — обадих се аз — можеш да си направиш друго такова ключе. — Той ми отвърна бързо, някак нетърпеливо.

— Да. Така е. Но ти не разбираш. То принадлежеше на този часовник. Беше част от него.

Спомням си как продължихме да вървим, влязохме в едно крайбрежно кафене и седнахме умърлушени на по чашка черно кафе, докато той продължаваше да говори за историческия си часовник със своя грачещ глас. И именно тогава подметна:

— Ти, май, познаваш Жюстин. Тя ми е говорила с много топли чувства за теб. Канеше се да те доведе в Кабал.

— Какво е това? — попитах.

— Изучаваме окултни науки — отвърна ми той някак стеснително. — Представляваме нещо като малка ложа. Тя спомена, че и ти поназнайваш нещичко и ще ти бъде интересно. — Това ме учуди, защото, доколкото си спомнях, никога не бях споменавал пред Жюстин какви интереси имам, с какво се занимавам и какво чета в интервалите между дългите пристъпи на летаргия и самоотвращение. Пък и малкото куфарче с „Херметика“ и други книги от този род винаги е било добре заключено и пъхнато навътре под леглото ми. Въпреки това не казах нищо. После той заговори за Несим.

— От всички нас, в известен смисъл, той е най-щастливият, защото не се измъчва от никакви очаквания в отговор на своята любов. А да обичаш така непредумишлено, спонтанно — това е нещо, на което повечето хора се научават чак след петдесетата си година. Иначе се среща само у децата. И у него. Говоря сериозно.

— Ти познаваше ли писателя Арнаути?

— Да. Авторът на „Нрави“.

— Разкажи ми за него.

— Той ни се натрапи, но така и не съумя да види духовния град, който лежи скрит под временния. Надарен, чувствителен, ала премного французин. Тогава Жюстин беше много млада и успя само да го уязви. Лош късмет. Ако си беше намерил някоя малко по-възрастна — нали знаеш, всички жени са различни по стил Жюстини, — тогава би могъл, не да я напише по-добре, защото книгата му е добре написана, но да я направи по-убедителна, а с това и по-артистична в своя художествен замисъл. Замълча, дръпна замислено от лулата и добави:

— Нали разбираш, в книгата си старателно избягва някои неща, които са не само верни, но и типични за Жюстин; ала той ги пренебрегва по чисто писателски съображения — например случая с нейното дете. Предполагам, решил е, че ще прозвучи доста мелодраматично.

— За какво дете става дума?

— Жюстин имаше дете. От кого — не знам. Но един ден то беше отвлечено и изчезна. Беше на около шест годинки. Момиче. Както ти е известно, такива неща се случват доста често в Египет. След време тя дочу, че детето е било видяно или разпознато, и като луда се втурна да го търси из арабските квартали на всеки град, във всеки дом с непочтена репутация, защото ти знаеш какво обикновено сполита сирачетата в Египет. Арнаути никъде не споменава за това, въпреки че много й помагаше след всеки получен сигнал и би трябвало да е разбрал колко нещастна я направи тази загуба.

— С кого се любеше Жюстин преди Арнаути?

— Не мога да си спомня. Знаеш ли, повечето от любовниците на Жюстин си останаха нейни приятели; но по-правилно е да се каже, че най-верните й приятели никога не са й били любовници. Нищо че градът с удоволствие разпространява какви ли не слухове.

Аз обаче се замислих над един абзац в „Нрави“, където Жюстин среща Арнаути, но е в компанията на друг мъж, който е неин любовник. Арнаути пише: „Тя го прегърна пред мен — този мъж, нейния любовник, — обсипа го с целувки по устата, очите, бузите, дори по ръцете, направи го така нежно, че аз бях изумен. После обаче изведнъж ми хрумна трепетната мисъл, че във въображението си тя всъщност целува мен.“

Балтазар рече тихо: