Лоренс Даррелл - Жюстин

Структурата на този Кабал бе изградена от един вътрешен кръг на посветените (Балтазар би ми смигнал, ако чуеше думата, но аз не знам коя друга да използвам в случая) и един външен кръг от ученици, към който принадлежаха Несим и Жюстин. Вътрешният кръг се състоеше от дванайсет членове, които бяха разпръснати по цялото Средиземноморие — Бейрут, Яфа, Тунис и така нататък. На всяко от тези места съществуваше и по една малка академия от любознателни хора, които се учеха да използват странните умствено-емоционални методи, създадени от кабалата около идеята за Бог. Членовете на вътрешния Кабал бяха в непрекъсната връзка помежду си, като си служеха с една много любопитна старовремска форма на кореспонденция, известна като бустрофедон ; което ще рече писание, чиито редове се разчитат последователно отдясно наляво и после отляво надясно. Но буквите, използвани в тяхната азбука, бяха идеограми, отразяващи определено състояние на ума или духа. Казах достатъчно.

През тази първа вечер Жюстин седеше между нас — ръцете й леко вплетени в нашите. Седеше и слушаше с внимание и смирение, които бяха направо трогателни. От време на време очите на оратора се спираха върху нея за миг с израз на любеща нежност. Дали беше тогава, или чак по-късно открих, че Балтазар беше нейният единствен приятел и със сигурност единственият довереник, когото имаше в целия град? Вече не си спомням. („Балтазар е единственият човек, на когото мога да кажа всичко. Той само се изсмива. Но неизвестно как, помага ми да се отърва от онази ужасна празнота, която чувствам, с каквото и да се заловя.“) Именно до Балтазар пишеше тя онези свои дълги писма, в които се самобичуваше и които бяха възбудили интереса на Арнаути. В дневниците си бе записала как една лунна нощ двамата успели да влязат в Музея и цял час останали между статуите „незрящи като кошмари“. Той говорел, тя слушала. Казал й много неща, които още тогава й направили впечатление, но по-късно, когато се опитала да ги запише, те просто се изпарили от ума й. Въпреки това си спомнила как й разказал тихо и умислено за „онези от нас, които трябва да отдадат телата си на великаните човекоядци“, и мисълта проникнала дълбоко в нея, защото решила, че е намек за живота, който води. Що се отнася до Несим, той ми сподели, че веднъж, когато се измъчвал от мисълта за Жюстин, Балтазар му издекламирал сухо: „Omnis ardentior amator propriae uxoris adulter est.“ А после добавил: „Говоря като член на нашия Кабал, не като частно лице. Страстната любов, дори към собствената жена, е прелюбодеяние.“

Централната гара в Александрия: полунощ. Тежки капки мъртвешка роса. Шум от колела по калните хлъзгави улици.

Жълти локви от фосфоресцираща светлина и коридори от мрак. В сенките — стаени полицаи. Стоя до мръсната тухлена стена и я целувам за „сбогом“. Заминава за седмица, но обзет от паника, сякаш в просъница, мисля си, че може да е завинаги. Нежната, неумолима целувка и блестящите й очи ме изпълват с празнота. Откъм мрачната платформа се дочува потракване на приклади и чуруликащ бенгалски говор. Рутинно прехвърляне на индийски войски в Кайро. Чак когато влакът потегля и фигурата на прозореца — тъмнееща на фона на нощта — пуска ръката ми, усещам, че Мелиса наистина си отива; усещам жестоката истина — бавното протяжно пълзене на вагоните към сребристата светлина ми напомня извития стълб от прешлени, когато белият й гръб се обръща в леглото. „Мелиса!“ — извиквам аз, но в този миг локомотивът кихва шумно и заглушава всички останали звуци. Тя се навежда, извива се, протяга ръце; а мракът, като сценичен работник, взе чевръсто да прибира нашарените с реклами вагони един след друг и да ги складира на тъмно. Аз стоя като изоставен самотник върху пуст айсберг. До мен един висок сикх премята през рамо пушката си — запушил е цевта и с роза. Размитият силует на Мелиса се плъзга по стоманените релси и изчезва в нощта; още едно поклащане и влакът се излива в тунела, сякаш се е преобразил в буйна бучаща река.

Същата нощ се разхождам по „Мохарам бей“. Луната е забулена в облаци — за кой ли път в плен на смътна тревога.

Зад облака прозира ярка светлина; към четири часа заръмява — тънък, чист дъждец, капките му като иглички. Млечката в градината на консулството стои като замръзнала, сребристи капчици роса са сковали тичинките й. Изгрев-слънце е, но не пеят птици. Лек бриз поклаща палмите, извива гальовно вратовете им с глухо формално пращене. Чудният шепот на дъжда над Мареотис.