Лоренс Даррелл - Жюстин

После се отнесе нанякъде и като продължаваше нежно да стиска ръката ми, ме поведе през гъстата джунгла на своите илюзии, проправяше си път сред тях с такава сигурна крачка, приемаше ги така спокойно, че и аз се почувствах част от тяхната компания. Големи листа на неизвестни дървета извиваха свод над него, галеха лицето му; калдъръмени камъни слагаха ръбести отпечатъци върху гумените колела на мистериозна линейка, пълна с метални отпадъци и други тела с черни зловещи очертания, които разговаряха помежду си за преддверието на ада, където се складирали непотребни вещи — но това се оказа, че не било точно говор, а по-скоро отвратително джафкане, подправено с жлъчни упреци на арабски. Болката, да, тя също вече посягаше към разсъдъка му, обсаждаше го с фантасмагории. Белите ъгли на леглото му се превърнаха в кутии от цветни тухли, а температурната графика — в пребледняло лодкарско лице.

Двамата се носеха — Мелиса и той, — плаваха прегърнати по плитката кървавочервена вода на Мареотис към порутените колиби, където някога се е намирал Ракотис 47 47 Наименованието на египетския квартал в Александрия. — Б.пр. . Той взе да бълнува, възпроизвеждайки разговора им с такива подробности, че макар репликите на моята любима да оставаха безмълвни, аз чувах ледения й глас и можех да се досетя за въпросите й по неговите отговори. Тя отчаяно се мъчеше да го склони да се оженят, докато той изчакваше, отлагаше, шикалкавеше, очевидно не искаше да се лиши от нея, но не искаше и да се обвърже. Най-любопитно от всичко бе изключителната точност, с която успя да възпроизведе целия им разговор, който, не ще и съмнение, все още терзаеше ума му като едно от големите изживявания в неговия живот. По онова време не си давал сметка колко много я обича; трябвало да се появя аз, за да разбере, за да си получи заслуженото. Но тогава, помислих си, защо Мелиса никога не беше говорила пред мен за брак, защо никога с нищо не ми бе издала собствената си слабост и изнемога, така както ги бе показала пред него? Това дълбоко ме уязви. Мисълта, че пред него тя бе разкрила една страна на природата си, която старателно криеше от мен, болезнено загложди суетата ми.

После картината пред очите му, изглежда, се смени и умът му се избистри. Като че сред необятната джунгла от безумие се появиха малки, огрени от разум полянки, където поетическите му химери секнаха. Тогава той заговори за Мелиса с чувство, но и с повече здравомислие — като съпруг или крал. Сякаш сега, когато плътта му умираше, цялата стойност на вътрешния му „аз“ — така дълго потискана зад дигата на един зле изживян, фалшив живот — бе пробила насипите, бе преляла навън и удавила цялото му съзнание. И не ставаше дума само за Мелиса, защото тук той намеси и съпругата си — дори на места объркваше имената им. Чу се и трето име — Ребека, което произнасяше с дълбоко усещане, с решимост, с плам и мъка. Затова реших, че говори за малката си дъщеря, тъй като само децата могат да нанесат своя coup de grace 48 48 Довършващ удар (фр.). — Б.пр. заради тези ужасни сделки на сърцето.

Седнал до него, усещах как кръвта ни пулсира в такт и слушах как говори за моята любима с ново съдийско спокойствие; без да искам, видях колко много качества има в този мъж, който Мелиса можеше да обикне наново. По каква ли приумица на съдбата тя не бе успяла да види истинския човек? Сега той изведнъж престана да бъде обект на моето презрение (както винаги е било), а по-скоро ми изглеждаше като опасен противник със сили и възможности, които не бях и подозирал; и тогава ме навести мисъл така недостойна, че ме е срам да я споделя. Зарадвах се, че Мелиса бе отказала да го посети на смъртния му одър, защото се опасявах, че ако бе дошла, можеше да прогледне и ненадейно да го преоткрие. И по силата на един от тези парадокси, в които любовта тържествува, аз усетих, че го ревнувам повече сега, в смъртта му, отколкото когато и да било преди. Това бяха ужасни мисли за човек, който толкова дълго е бил търпелив и усърден ученик в любовта, ала в тях аз отново познах суровото, безумно и примитивно лице на Афродита.

В известен смисъл у него открих — в самата глухота на гласа му, когато произнасяше името й — една зрелост, която липсваше у мен; защото бе превъзмогнал любовта си към нея, без да я повреди или нарани, като й бе дал възможност да узрее и да се превърне, както трябва да стане с всяка любов, в пламенно, всепоглъщащо и обезличаващо индивидуалността приятелство. Вместо да се бои от смъртта или да я моли за утеха, той искаше само едно — да й направи един последен подарък, дар от сърце и от неизчерпаемата съкровищница на собствената си смърт.