Лоренс Даррелл - Жюстин

Поех бавно към вкъщи по тъмните улици с надвиснали отгоре им дървета, усетих вкуса на соления, духащ откъм пристанището вятър и си спомних думите на Жюстин, изречени с дрезгав глас в леглото: „Използваме се един друг като сатъри, за да съсечем онези, които обичаме истински.“

Толкова често са ни повтаряли, че историята е безразлична, но ние винаги приемаме нейното скъперничество или щедрост като нещо предумишлено; дори не се заслушваме…

Сега на този сенчест полуостров във формата на листо от чинар с разперени пръсти (където зимният дъжд плющи като водопад) вървя сковано, обвит до задушаване от поривите на вятъра, крача по ивицата на прибоя, затлачена от вечно стенещите морски сюнгери, които се плискат в неведение, още несхванали смисъла на кръговрата.

Предполагам, че като поет на историческата съвест, би трябвало да гледам на заобикалящата ни среда като на поле, подвластно на човешката воля — с труд превърнато в орна земя и ферми, разчертано на селца и градове. Пейзаж, който носи върху себе си дълбоко врязаните подписи на хора и епохи. Сега обаче започвам да вярвам, че волята е наследена от средата; че багажът на волята и нейната сила зависят от мястото, че човек може да се окаже наемател на плодородна земя или на недорасли пущинаци. Но онова, което очите ми виждат, не е въздействието на свободната човешка воля върху природата (както си мислех), а властното надмощие на слепите и неуловими доктрини на самата природа като вечен източник на разнообразие и страдание. И тя за пример е избрала именно това разцепено като чатал парче земя. И тогава колко безсмислено звучат думите на Балтазар, който каза веднъж: „Мисията на кабалата, ако тя изобщо има мисия, е да облагородява функциите така, че дори яденето и отделянето да се превърнат във вид изкуство.“ В това човек лесно би могъл да прозре същността на един дълбок скептицизъм, който подронва волята за живот. И тогава остава само любовта, която може да поддържа тази воля.

Изглежда, нещо подобно си е мислел и Арнаути, когато е написал: „За писателя човекът като психология е напълно изчерпан. Съвременната душа се спука като сапунен мехур под изпитанията на мистицизма. И сега какво му остава на писателя?“

Подобни мисли накараха и мен да избера това пусто място, където се усамотих през следващите няколко години — един изгорял от слънцето нос в Цикладите. Заобиколен от всички страни със забележителностите на историята, единствено този необитаем остров бе останал напълно девствен, непокътнат от нейните домогвания. Никъде в хрониките не се споменава за него, нито за хората, които са го населявали. А историческото минало се възстановява не с помощта на времето, а на мястото — тук няма храмове, могили, насаждения и амфитеатри, за да покваряват идеите с фалшивите си сравнения. Само няколко изхвърлени на пясъка лодки, пристанище отвъд хълма и едно запуснато градче, оголяло от липса на грижи. Това е всичко. Веднъж в месеца един параход пуска котва за малко по пътя си към Смирна.

През зимните вечери морските ветрове изкатерват скалите и връхлитат гората от гигантски чинари, където обичам да се разхождам — мълвят за страхотии и безумия с безплътен глас, огъват дърветата, разшумяват листата.

Вървя и всичко наоколо ми нашепва за тайнственото минало — натрапливи внушения, дето не мога да споделя с никого, от които дори времето не може да ме излекува. Косата ми е прилепнала за черепа и с длан предпазвам недопушения тютюн в лулата си от силния вятър. Над мен небето е осеяно с ярки звезди. Антарес е легнал като в ров, погребан сред блестящи пръски… Това, че с лека ръка напуснах книги и приятели, просторни стаи и разговори край запалена камина — цялата енория на цивилизования ум, — не е нещо, за което съжалявам, а на което се удивлявам.

В този избор виждам и пръста на случайността, родена от импулси, с които съм длъжен да се съобразявам, тъй като са извън природата ми и не мога да ги контролирам. И все пак, колкото и да е странно, едва тук успях най-сетне да се върна отново в непогребания град с моите приятели; да ги вместя в тежките стоманени конструкции от метафори, които ще просъществуват заедно с града — или поне така се надявам. Тук най-накрая успях да прозра тяхната история и историята на града като едно и също явление.

Ала ето и най-странното от всичко: дължа това прозрение на Пърсуордън — последния човек, от когото смятах, че мога да науча нещо. Прощалната ни среща например в онази стая в грозния и скъп хотел, където той винаги се преместваше, щом Помбал се върнеше от отпуск… Отначало не разбрах, че тежката миризма на мухъл в стаята е всъщност миризмата на предстоящото самоубийство — и как бих могъл? Знаех, че той е нещастен; ала дори и да не беше, щеше да се чувства задължен да симулира нещастие. Днес всички хора на изкуството се правят на нещастни — така е модерно. Но той, като истински англосаксонец, носеше в себе си и една тънка жилка от сълзливо самосъжаление — слабост, която го караше да пие по малко. През онази вечер непрекъснато изпадаше в пристъпи на ярост, глупост и остроумие, които се редуваха един подир друг, и докато го слушах, аз изведнъж си помислих: „Ето един човек, който, култивирайки своя талант, бе занемарил собствената си чувствителност, и то не случайно, а нарочно, защото нейното изразяване можеше да го доведе до конфликт със света, или пък самотата заплашваше разума му. Той не можеше да понесе приживе да му бъде отказан достъп до залите на славата и признанието. Под маската на всичко това обаче упорито се бореше с почти непоносимата мисъл за жалкото си малодушие, което добре съзнаваше. После кариерата му стигна един интересен етап, в който красивите жени, на които той, като стеснителен провинциалист, винаги бе гледал като на нещо недостижимо, най-ненадейно бяха започнали да проявяват интерес към него. В компанията му те се движеха с леко разсеян вид, като страдащи от запек музи. На обществено място се чувстваха поласкани, ако задържи облечената им в ръкавица ръка макар и само миг повече, отколкото е прието. Отначало всичко това трябва да е подействало като балсам за суетата на този самотник, но в крайна сметка бе успяло единствено да засили усещането му за несигурност. Свободата му, извоювана чрез скромния касов успех на неговите книги, бе взела да го отегчава. Истинското величие беше започнало да му липсва осезателно, въпреки че с всеки изминал ден буквите на името му нарастваха, стигайки големината на блудкава реклама. Бе проумял, че хората се прекланят пред Репутацията, не пред човека, че въобще не виждат него — единственото, което бе постигнал с творчеството си, бе да привлече хорското внимание към страдащия самотник, защото той се изживяваше именно като такъв. Името му го бе затиснало като надгробен камък. А после дойде ред и на ужасяващата мисъл, че вече е напълно изчерпан. Кой в края на краищата е той?“