Лоренс Даррелл - Жюстин

Пет часът. Разхождам се из нейната стая, вторачил съм се в неодушевените предмети и ги изучавам внимателно. Празните пудриери. Депилатоарните кремове от „Сарди“. Миризмата на атлаз и кожа. Ужасното усещане за надвиснал скандал…

Пиша тези редове при съвършено различни обстоятелства и много месеци ме делят от онази нощ; тук, под маслината, в кръга светлина, който хвърля газената лампа, аз преживявам отново въпросната нощ, която намери място в огромния склад на градската памет. В друга част на града, в просторен кабинет с жълтеникавокафяви завеси Жюстин преписва в дневника си ужасните афоризми на Хераклит. Сега книгата лежи до мен. На една от страниците тя е отбелязала: „Трудно е да се пребориш с желанията на сърцето; каквото иска, сърцето го преследва докрай, с цената на душата.“ И по-надолу, в полето: „Сомнамбули, бродници, вакханки, ленеи 44 44 Ленеи — нощни духове или духове на мъртъвци. — Б.пр. и посветените …“

Вече не си спомням дали не беше точно тогава, когато Мнемджиян ме стресна, като издиша в ухото ми думите: „Знаеш ли, че Коен умира?“ През последните няколко месеца старият кожар бе изчезнал. Мелиса бе чула, че е в болница и че страда от уремия. Но орбитата, която някога описвахме около нея, се бе променила; калейдоскопът се бе завъртял на една страна и той бе изпаднал от полезрението заедно с парченцата цветно стъкло. А сега бил на умиране, така ли? Нищо не казах, докато седях и се вглеждах в спомените си от онези ранни дни — случайните ни срещи по улични ъгли и барове. В последвалото умълчаване Мнемджиян продължи да стърже брадата ми с бръснача, после взе да полива главата ми с дафинов одеколон. Тихо въздъхна и рече:

— И все за твоята Мелиса пита. Цяла нощ и цял ден.

— Ще й кажа — отвърнах и човекът памет ми кимна с кадифен съзаклятнически поглед.

— Каква ужасна болест — промълви уж на себе си, — и така мирише. Остъргват му езика с шпатула. Пфу! — И той насочи спрея на одеколона към тавана, като че искаше да дезинфектира спомена за него, сякаш въпросната миризма бе нахлула в бръснарницата му.

Мелиса лежеше по пеньоар на канапето с обърнато към стената лице. Отначало си помислих, че е заспала, ала щом влязох, тя се обърна и седна. Съобщих й научената от Мнемджиян вест.

— Знам — отвърна ми. — Обадиха ми се от болницата. Но какво да сторя? Не мога да отида да го видя. Той не означава нищо за мен, никога не е означавал и никога няма да означава.

След това се изправи, прекоси стаята и додаде с яд, който бе на ръба на сълзите:

— Той си има жена и деца. Какво правят те?

Седнах и пред очите ми отново изплува споменът за този кротък питомен тюлен, свел тъжни очи над чаша вино. Изглежда, Мелиса изтълкува мълчанието ми като упрек, защото се приближи до мен и разтърси раменете ми, за да ме извади от мрачната замисленост.

— Но ако той наистина умира? — казах. Въпросът бе насочен колкото към нея, толкова и към мен. Тя изведнъж се разплака, свлече се на колене и положи глава в скута ми.

— О, всичко това е ужасно! Моля те, не ме карай да отивам.

— Разбира се, че няма, щом не искаш.

— Но ако смяташ, че трябва, ще го направя.

Нищо не отвърнах. В известен смисъл Коен бе вече мъртъв и погребан. Отдавна бе изгубил мястото си сред нас и да хабим емоционална енергия по него, ми се струваше безполезно. Това не би имало никакво отношение към истинския старец, който едва крепеше в едно мигриращите фрагменти на дух и тяло в белосаното болнично отделение. За нас той се бе превърнал в най-обикновена личност от миналото. И все пак ето го — упорито се мъчи да запази своята индивидуалност, да се върне в нашия живот, да влезе откъм друга точка на окръжността. Какво можеше да му даде Мелиса сега? Какво можеше да му откаже?

— Искаш ли аз да отида? — попитах я. Макар и нерационална, тази мисъл нахлу в главата ми и аз реших, че пред лицето на смъртта на Коен ще мога да изпитам собствените си чувства, собствената си любов и нейната смърт. Реших, че човек in extremis 45 45 Накрая, в последния час (лат.). — Б.пр. , който търси утеха в старата си любовница, би могъл да предизвика единствено вик на погнуса и това ме ужаси. Старецът вече не можеше да събуди състрадание, нито дори любопитство у моята любима, която бе изцяло погълната от новите си неудачи, на фона на които старите бяха избледнели, изгнили. А след време дали така ще стане и с нас? Ако тя ме призове или аз нея? Дали ще се отвърнем един от друг с глух възглас на празнота и досада? И тогава проумях истината за любовта: че е абсолют, който или обсебва всичко доброволно, или го конфискува. Другите чувства — състрадание, нежност и така нататък — съществуват единствено в периферията и принадлежат на обществото и на навика. Но самата тя — тази сурова, непреклонна и безпощадна Афродита, — тя е езичник. Не само мислите и инстинктите ни изяжда, ами и тялото до кокал оглозгва. Ужаси ме мисълта, че старецът, на такъв кръстопът в своя живот, не е успял да извика в паметта си миг на нежност — изречена или извършена; той, чието сърце винаги е преливало от романтична сантименталност.