Лоренс Даррелл - Жюстин

— Слава богу, че съм пощаден от прекомерен интерес към любовта. На хомосексуалните поне им е спестено това унижение да се отдават един на друг. Когато легнеш със собствения си вид, за да се насладиш на едно изживяване, тогава запазваш свободна и неангажирана поне част от съзнанието си — онази, която принадлежи на Платон, или на градинарството, или на някой клон от висшата математика. В техния случай обаче сексът бе изоставил тялото и бе нахълтал във въображението; затова Арнаути изстрада толкова много покрай Жюстин, защото тя плячкоса всичко, което му принадлежеше, порази дори творческите му виждания. И когато всичко свърши, той се оказа един мини Антоний, а тя — мини Клеопатра. Цялата им история можеш да я прочетеш у Шекспир. А що се отнася до Александрия, сега би могъл да разбереш защо това наистина е градът на кръвосмешението — искам да кажа, че именно оттук започва култът към Серапис 40 40 Серапис е египетски бог, оформил се по времето на династията на Лагидите (или Птолемеите) от смесването на две египетски божества — свещения бик Алис и Озирис. Той е бил отъждествяван с бога на подземното царство Плутон (и Озирис е бил такъв). Най-прочутият му храм — Серапион, се е намирал в Александрия. — Б.пр. . Защото тази унилост на сърцето, тази безжизненост на задръжките в любовта кара човек да се обърне навътре към себе си, към сестра си. Любовникът се оглежда в собственото си семейство като Нарцис и от това затруднение изход няма.

Думите му ми се сториха доста непонятни, но макар и смътно, долових смисъла на част от асоциациите; и наистина онова, което каза, като че представляваше по-скоро рамка на портрета на Жюстин, отколкото обяснение на нея самата — това мрачно страховито създание, чийто енергичен почерк бе изписал следния цитат от Лафорг 41 41 Жул Лафорг (1860–1887), роден в Монтевидео. Автор на стихове и разкази с изящен импресионистичен стил. Един от създателите на свободния стих. — Б.пр. :

„Je n’ai pas une jeune fille qui saurait me gouter. Ah! oui, une garde-malade! Une garde-malade pour l’amour de l’art, ne donmant ses baisers qu’a des mourants, des gens in extremis…“ 42 42 Нямам момиче, на което бих могъл да допадна. А, болногледачка, да! Болногледачка от любов към изкуството, целуваща само смъртници, само хора в последния им час… превод от френски: Венелин Пройков. А под него бе добавила: „Много често цитирано от А. и най-накрая случайно открито у Лафорг.“

— Вече не обичаш ли Мелиса? — попита Балтазар най-неочаквано. — Лично аз не я познавам. Само съм я виждал. Прощавай, дано не съм те наскърбил.

И точно тогава разбрах колко много страда Мелиса. Без нито един упрек да излезе от устата й, без нито веднъж да спомене името на Жюстин. Но цветът на лицето й бе изгубил своята свежест и онзи блясък на плътта, който излъчва влюбената жена; ала най-парадоксалното бе това, че макар лягането с нея да ми костваше усилие, точно тогава се чувствах най-влюбен. Измъчваше ме тягостна неудовлетвореност и едно непознато до момента безсилие, за което мислено обвинявах Мелиса.

С Жюстин бе съвсем различно, защото и тя се намираше в същата безизходица като мен, разкъсвана между идеи и намерения. Веднъж ми рече: „Чудя се кой е измислил човешкото сърце? Кажи ми, а после ми покажи къде са го обесили.“

Какво да кажа за самия Кабал? Александрия е град на секти и евангелия. На всеки аскет се пада по един свободомислещ — Харпократ, Антоний, — готов да се потопи в царството на сетивата така дълбоко и всеотдайно, както и всеки отец пустинник — в дебрите на духа.

— Говориш с недоверие за синкретизма — каза ми веднъж Балтазар, — но трябва да ти е ясно, че за да работи тук — и този път говоря като религиозен маниак, а не като философ, — човек трябва да се опита да помири две противоположности на навика и поведението, които не са резултат на мисловната нагласа на обитателите на града, а по-скоро плод на почвата, въздуха, пейзажа. Имам предвид тяхната изключителна чувственост и интелектуален аскетизъм. Историците винаги представят синкретизма като следствие от смесването на противостоящи интелектуални постулати; но проблемът далеч не се състои само в това. Нито в смесването на расите и езиците. Той е национална особеност на александрийци — те неизменно търсят помирение между две дълбоко вкоренени и осъзнати психологически противоположности. Затова всички ние сме истерици и екстремисти. Затова като любовници нямаме равни на себе си.

Тук не е мястото да се опитвам да пиша за кабалата, дори да имам желание да споделя познанията си относно „незаявеното пространство на този гносис“, тъй като никой начинаещ херметик не би могъл да го направи — защото тези фрагменти на откровението се коренят в мистериите. Не че не бива да се разкриват, ала те са по-скоро преживявания на живо, отредени единствено за посветените.