Лоренс Даррелл - Жюстин

„Баб ел Мандеб“, „Абу ел Дардар“, „Минет ел Басал“ (улици, осеяни с пухчета от памуковото тържище), Нузха (градината с рози, спомени за целувки) или автобусни спирки със загадъчни имена като Саба паша, Мазлум, Зизиния Бакос, Шуц, Джанаклис. Един град става свят, когато обичаш някои от неговите обитатели.

В резултат на моите чести отбивания в голямата къща хората започнаха да ме забелязват и аз се радвах на вниманието на онези, които смятаха Несим за изключително влиятелен човек и разсъждаваха, че щом той прекарва времето си с мен, аз също би трябвало да съм или богат, или прочут, макар и това да не им бе известно. Един следобед Помбал дойде при мен, докато дремех, и приседна в края на леглото ми.

— Виж какво ще ти кажа — започна той, — хората вече те знаят. Разбира се, персоната на чичисбея 28 28 Чичисбей — любовник на омъжена жена (ит.). — Б.пр. е нещо съвсем обичайно в живота на Александрия, но нещата ще станат страшно отегчителни от обществена гледна точка, ако продължаваш да излизаш толкова често с тези двамата. Погледни! — И ми показа голяма цветна картичка с напечатана покана за коктейлите на френското консулство. Прочетох я, без да разбирам нищо. Помбал продължи: — Виж, това е ужасно глупаво, но Жюстин е завъртяла главата на моя шеф, генералния консул. Засега всичките му опити да се срещне с нея са били безуспешни. Неговите шпиони обаче са му докладвали, че ти имаш свободен достъп до семейния кръг, дори че всъщност си… знаеш за какво намеквам. Но той е твърдо решен да те измести от нейното сърце. — И Помбал се изсмя гръмогласно. По онова време нищо не можеше да ми изглежда по-абсурдно.

— Кажи на генералния консул… — подех аз и добавих няколко пиперливи думи, а Помбал само поклати глава неодобрително и изцъка с език.

— Бих могъл — отвърна ми, — но, скъпи ми приятелю, има си йерархия сред дипломатите, така както и в цялото ни общество. Аз завися от него, за да си получа почетния кръст.

Той надигна тежкото си тяло и следващото нещо, което извади от джоба си, бе малка измачкана книжка с жълти корици. Постави я върху коленете ми.

— Това навярно ще те заинтересува. Още съвсем млада, Жюстин е била омъжена за един французин от албански произход — писател. Тази малка книжка е написана за нея — нещо като посмъртно; между другото много добре е направена. — Той ми връчи книжката. Казваше се „Нрави“ и бе от някой си Жакоб Арнаути. От авантитула си личеше, че е била преиздавана няколко пъти в началото на трийсетте години.

— Откъде я изнамери? — попитах, а Жорж ми намигна с големия си, тежък като на влечуго клепач и рече:

— Правим проучвания. Нали разбираш, консулът не може да мисли за нищо друго освен за Жюстин и всичките му подчинени вече седмици наред събират информация за нея. Vive la France! 29 29 Да живее Франция! (фр.) — Б.пр.

Когато си тръгна, още неразсънен, запрелиствах страниците на „Нрави“. Книгата наистина беше доста добре написана, в първо лице единствено число, и представляваше дневник на александрийския живот през очите на един чужденец в началото на трийсетте години. Авторът твърдеше, че събирал материал за свой бъдещ роман — описанието на живота му в Александрия, ден по ден, бе много точно и проницателно; но онова, което най-силно привлече вниманието ми, беше портретът на млада еврейка, която среща случайно и за която впоследствие се оженва, завежда я в Европа, после се развежда. Пропадането на брака им, след като двамата отново се завръщат в Египет, е предадено с безпощадно прозрение, при което характерът на съпругата му Клавдия изпъква с пределна яснота. Онова, което най-много ме учуди и заинтересува, бе, че това се оказа описание на Жюстин, която веднага разпознах — разбира се, една по-млада и по-неуверена в себе си Жюстин, но несъмнено тя. Колкото пъти хващах книгата, а това ставаше често, непрекъснато си повтарях нейното име на мястото на онова, което съществуваше в текста. Правдоподобността бе ужасяваща.

Двамата се бяха срещнали там, където я видях и аз за пръв път — в едно от огледалата на мрачното фоайе на „Сесил“. „Във фоайето на този западнал хотел неподвижните листа на палмите се разцепват и пречупват в огледалата с позлатени краища. Само богатите могат да си позволят лукса да пребивават тук постоянно — само онези, които живеят под закрилата на осигурената си пенсия. Аз търся нещо по-евтино. Тази вечер във фоайето тържествено се е настанил малък кръг от сирийци — тежки тела в тъмни костюми, жълтеникави лица и алени фесове. Жените им — същински мустакати хипопотамки — са издрънчали нагоре по стълбите с бижутата си и вече хъркат под завивките, обкичени с всевъзможни висулки. Любопитните овални лица на мъжете с меки черти и женствени гласове са се надвесили над кутии за бижута — защото всеки един от тези брокери носи най-избраните скъпоценности винаги със себе си под ключ в малко ковчеже; след вечеря разговорът е обсебен изцяло от стойността на мъжките украшения. В средиземноморския свят само за това се говори; егоизъм, корист, самовлюбеност са все резултат от сексуалното изтощение, което се вижда и в символа на притежанието; така че при срещата с мъж човек веднага научава колко струва той, а при среща с жена му — колко й е зестрата. Като евнуси са се надвесили над скъпоценностите и тихичко си тананикат, въртят ги в ръцете си, оглеждат ги, опипват ги, вдигат ги срещу светлината, за да ги оценят по-добре. Белите им зъби проблясват в тънки женски усмивки. Въздишат. Келнер с бяла престилка и лъскаво абаносово лице поднася кафе. Някой щраква запалка и сребърният й капак се разтваря над тежките, бели (като бедрата на египтянките) цигари, във всяка от които има и по малко хашиш . Няколко зрънца опиянение преди лягане. Аз си мисля за момичето, което срещнах снощи в огледалото: кожа с белотата на слонова кост и мрамор, лъскава черна коса, дълбоки изумени очи, в които погледът потъва, изгубва се, защото те са нервни, неспокойни, пламнали от сексуално любопитство. Тя се представя за гъркиня, но трябва да е еврейка. Само евреин може да подуши друг евреин; но никой от нас няма куража да признае истинската си раса. Аз й казах, че съм французин. Рано или късно ще се разкрием един пред друг.