Лоренс Даррелл - Жюстин

Същия следобед, хванати ръка за ръка, дълго и безцелно се разхождахме край морето, а разговорът ни бе пълен с отломки и развалини от нашия, оставен на произвола на съдбата живот. Нямахме общи вкусове. Характерите и наклонностите ни бяха съвършено различни, но неизвестно защо в магическата простота на това приятелство усещахме, че нещо ни е обещано. Обичам да си спомням и онази първа целувка край морето, когато вятърът прилепи към белите й слепоочия по кичур коса — целувка, откъсната от смеха, който я разтърси, щом си спомни моя разказ за униженията, на които бях подложен. Тя символизираше страстта, която изпитвахме; страст, безгрижна и безревностна като милосърдие.

Имаше два въпроса, по които беше безсмислено да се разпитва Жюстин, още по-малко пък — настойчиво: нейната възраст и нейният произход. По всяка вероятност никой, нито дори Несим, поне така си мисля — не знаеше със сигурност всичко за нея. Даже градският оракул Мнемджиян бе в неведение, макар да помнеше наизуст всичките й любовни афери от близкото минало. И все пак виолетовите му очи се присвиваха, щом заговореше за нея, и колебливо, но доброволно споделяше, че е дошла от гъсто населения квартал Аттарин, че е родена в бедно еврейско семейство, което впоследствие емигрирало в Солун. Нито пък нейните дневници предлагаха отговор на загадката, тъй като не съдържаха никакъв ключ — имена, дати, места, — а се състояха главно от фантастичните излияния на развихреното й въображение, осеяни тук-там с незначителни случки и безмилостни описания на хора, чиято самоличност се криеше зад една-единствена буква от азбуката. Френският, на който пишеше, не бе много правилен, затова пък беше картинен и пикантен; също така издаваше неподражаемия тембър на дрезгавия й глас. Ето как: „Клия разказва за собственото си детство, ала мисли за моето, при това страстно. Детството на моята раса, на моето време… Шамарите — първо в онзи коптор зад стадиона; в дюкяна на часовникаря. Ето ме, напрегнато и съсредоточено разглеждам спящото лице на любовника, както толкова често съм го виждала — наведен над някакъв счупен механизъм на времето, а ярката светлина го е обвила безшумно. Шамари и псувни. Навсякъде по стените от червена глина са отпечатани (като следи от гузна съвест) сините длани на ръце с разперени пръсти, които ни пазеха от зли духове. Ние израснахме с плесници, удари по главата и стиснати от болка очи. Къща с мъждукаща светлина от плаващи в масло фитили; пръстен под, гъмжащ от притичващи плъхове. Старият лихвар хърка пиян, с всяка глътка въздух вдишва органичната воня на разложението: пръст, изпражнения, курешки от прилепи; канавките, затлачени от листа и размекнат от урина хляб; жълти венчета от жасмин се носят по помията — крещяща бедност и безвкусица. Към това трябва да се прибавят и писъците посред нощ, долитащи иззад други спуснати кепенци в тъмната нечестива уличка: беят бие жените си, защото е импотентен. Старата билкарка се продава всяка нощ направо върху земята сред срутените къщи — мистериозно протяжно стенание. Мекият кожен звук от боси ходила по изпечената кал на улицата в полунощ. Стаята ни е набъбнала от мрак и мор и ние, европейците, живеем в такава дисхармония на фона на пращящото животинско здраве на негрите край нас. Съвкупленията на боабите клатят къщата, като че е палмово дърво. Черни тигри с остри бели зъби. Навсякъде фереджета, крясъци, истеричен кикот, бяс, лудост, прокажени. Все неща, които децата виждат и помнят; неща, които ги правят по-издръжливи или съвсем ги объркват. Една камила се стовари от изтощение насред улицата пред нашата къща. Много е тежка и няма кой да я закара до кланицата, затова пристигат двама мъже със сатъри и започват да я режат на парчета, там, на улицата, а тя е още жива, мърда. Забиват сатърите в бялото месо — бедното животно е примряло от болка, но безмълвно търпи, недоумява, — отсичат му краката. Главата обаче е още жива, оглежда се с широко отворени очи. Нито ропот, нито ръмжене — никакъв протест, никаква съпротива. Животното се е оставило да го накълцат, да го издялкат, сякаш е дърво. Дни наред след това земята е червена и босите ни крака джапат в кал, напоена с кръв.

Звън на монети в канчетата на просяци. Реч на всевъзможни езици — арменски, гръцки, амхарски, марокански арабски; евреи от Мала Азия, Понта и Грузия: майки, родени в гръцките селища по брега на Черно море; цели общности, отсечени като клони от дърво, останали без главния ствол, не живеят, а мечтаят за рая. Това са бедняшките квартали на белия град; те нямат нищо общо с онези прекрасни улици, построени и украсени от чужденците, където брокерите си пият кафето със сутрешните вестници. За нас тук дори пристанището не съществува. Понякога през зимата, ала рядко, се чува гърленият рев на корабна сирена — но това вече е друга страна. О! Копнежът по пристанищата и имената, които изникват в съзнанието, когато човек никога никъде не е пътувал. То е като смърт — нещо в теб умира при всяко повторение на думата Александрия, Александрия.“