Лоренс Даррелл - Жюстин

Но имаше и други моменти: онези сломени от слънцето следобеди — „облени в медена пот“, както ги определяше Помбал, — когато лежахме един до друг, потиснати от стелещата се навред тишина, загледани в жълтите завеси и едва си поемахме дъх — в такт с подухващия навън лек ветрец. Тя ставаше, за да провери колко е часът, но преди това разклащаше часовника и го долепяше до ухото си: сядаше съвсем гола пред огледалото на тоалетката и си запалваше цигара — изглеждаше толкова млада и хубава с тънката си ръка, вдигната във въздуха, сякаш за да покаже евтината гривна, която й бях подарил. („Да, гледам себе си, но това ми помага да мисля за теб.“) А след това извръщаше глава от огледалото, сякаш малкият ритуал бе набързо приключил, прекосяваше грозната кухня, която служеше едновременно и за баня, заставаше пред мръсния железен умивалник и започваше да се мие със сръчни бързи движения, като шумно си поемаше дъх при всеки допир на студената вода, докато аз вдишвах сладникавия топъл мирис на възглавницата, върху която бе почивала тъмнокосата й глава, загледан в удължения гръцки профил на опечаленото й лице, със строг заострен нос, открити очи, млечна копринена кожа и бенката в основата на тънката й шия. Това са неоценими моменти, които не могат да бъдат претеглени в думи; те живеят в тинктурата на паметта като красиви създания, единствени по рода си, измъкнати от дъното на девствен океан.

Мисля си за онова лято, когато за най-голямо мое неудоволствие Помбал реши да преотстъпи апартамента си на Пърсуордън. Мразех тази литературна знаменитост, защото представляваше пълна противоположност на собственото си творчество — истински изящна поезия и проза. Не го познавах добре, но бях наясно, че е финансово преуспяващ романист, което, разбира се, ме изпълваше със завист, а и през годините си на известност бе развил у себе си savoir faire 24 24 Сръчност, умение (фр.) — Б.пр. — нещо, което смятах, че никога не бива да се превръща в част от писателския актив. Той беше умен, доста висок, с руса коса и създаваше впечатление за млад човек, израсъл под нежното покровителство на майчината закрила. Не мога да кажа, че не беше мил или добър, защото беше и едното, и другото — но самият факт, че се налагаше да живея под един покрив с човек, когото не харесвах, ме правеше ужасно раздразнителен. Ала неудобството да се преместя другаде би било още по-голямо, затова трябваше да се примиря с малката стаичка в дъното на коридора с минимален наем, където използвах потъналата в мазнотии кухничка и за баня.

Пърсуордън, разбира се, можеше да си позволи всевъзможни забавления и два пъти в седмицата будувах принудително заради пиянската гюрултия и кикот, които се разнасяха откъм неговия апартамент. Една нощ, беше много късно, на вратата ми се почука. В коридора видях Пърсуордън — блед и притеснен, сякаш спипан в небрано лозе. До него стоеше един едър набит и отблъскващо грозен огняр — като всички огняри във военноморския флот; приличаше на човек, който още от дете е бил продаден в робство.

— Знаеш ли — обади се Пърсуордън с писклив глас, — Помбал ми беше споменал, че ти си доктор; би ли дошъл да погледнеш едно момиче, което се чувства зле?

След като бях казал на Жорж, че една година съм учил медицина, той реши, че това е напълно достатъчно, и на бърза ръка ме произведе в пълноправен лекар, след което редовно споделяше с мен собствените си неразположения, най-честото от които беше възпаление от пичи въшки, но веднъж стигна дотам, че взе да ме убеждава да направя аборт в домашни условия — върху кухненската маса. Побързах да уведомя Пърсуордън, че не съм никакъв лекар, и го посъветвах да се обади по телефона и да извика истински доктор. Телефонът обаче беше развален, а нашият боаб не можеше да бъде събуден и с топ, тъй че подтикнат от чисто любопитство и нищо повече, аз метнах шлифера си върху пижамата и тръгнах по коридора. Така се запознахме!

Щом отворих вратата, примижах от ярката светлина и гъстия тютюнев дим. Това не беше обикновено парти, защото гостите бяха трима-четирима военноморски кадети с особен вид и една проститутка от заведението на Голфо, която вонеше на тафия . Тя се бе навела над фигура, която седеше в единия край на канапето — фигурата, сега знам, бе Мелиса, обаче тогава ми заприлича на гръцка маска, изобразяваща едновременно и трагедията, и комедията. Виждаше се, че не е на себе си, виеше, но някак глухо, защото бе изгубила гласа си — като на филм без звук. Чертите на лицето й бяха хлътнали. По-възрастната жена се бе паникьосала, удряше й плесници и я дърпаше за косата с надеждата да я извади от това състояние, а един от кадетите доста несръчно я заливаше с вода от пищно изписано нощно гърне, което представляваше едно от най-скъпите съкровища на Помбал, тъй като на дъното му се мъдреше кралският герб на Франция. В отсрещния ъгъл на стаята някой мъчително се напъваше да повърне. Пърсуордън стоеше до мен и засрамен от себе си, съзерцаваше картината пред очите ни.