Лоренс Даррелл - Жюстин

По-късно, когато се прибрах в апартамента, леко пийнал и превъзбуден от танците с Жюстин, тя бе още будна и ме чакаше. Беше сложила да стопли вода върху електрическия котлон.

— О, защо трябваше да оставяш всичките си пари в таблата? Надницата ти за цяла седмица! Да не си полудял? Какво ще ядем утре?

И двамата бяхме ужасно неразумни и непрактични по отношение на парите, но все пак заедно се справяхме по-добре, отколкото поединично. Нощем, на връщане от клуба, тя спираше в уличката пред къщата и ако видеше, че лампата ми още свети, свирваше ми с уста и аз, щом чуех сигнала, затварях книгата и тихичко се спусках по стълбите, като мислено си представях устните й, свити в кръг около този приглушен воднист звук. Във времето, за което пиша, онзи старец и неговите агенти все още я преследваха и не й даваха мира. Без да разменим и дума, ние се хващахме за ръце и тръгвахме надолу по плетеницата от малки улички покрай полското консулство, като току спирахме в някой тъмен вход, за да проверим дали не ни следят. Най-накрая там, където дюкянчетата изчезваха зад гърба ни в синия мрак, се изправяхме насред озарената от морето млечнобяла александрийска нощ — мекият топъл въздух разтваряше всичките ни грижи и ние тръгвахме към зорницата, която пулсираше над черната кадифена гръд на Мунтаза 22 22 Дворец с голям парк, строен в началото на XX в. — Б.пр. , а вятърът и вълните я галеха нежно, нежно.

В онези дни умислената и възбуждаща нежност на Мелиса притежаваше всичките качества на преоткритата младост. Дългите й колебливи пръсти — често ги усещах върху лицето си, когато тя си мислеше, че спя — сякаш се мъчеха да запаметят току-що изживяното щастие. У нея имаше някаква отстъпчивост, гъвкавост, дори еластичност, която бе типично ориенталска — страстно желание да служи някому. Дрипавите ми дрехи например. Преливаща от внимание, вземаше в ръце мръсната ми риза така, сякаш искаше да я обгърне с цялата си грижовност; сутрин намирах бръснача си идеално почистен и дори пастата за зъби бе изстискана върху четката — всичко да ми е готово и подръка. Това нейно отношение ме стимулираше да сложа ред във всекидневието си, да му придам форма и стил, които да съответстват на простичкия начин, по който живееше тя. Мелиса никога не говореше за любовните си преживявания, често се отвръщаше от тях с отегчение и отврата, които подсказваха, че са били родени по-скоро от нуждата, отколкото от желанието. Веднъж ми направи комплимент, като ми каза: „За пръв път не се страхувам, че може да изглеждам лекомислена или глупава в присъствието на мъж.“

Бедността ни сближаваше. Отначало излетите ни приличаха на онези обикновени екскурзии, които предприемаха всички провинциалисти, дошли в морския град. Дрънчащият малък трамвай ни отвеждаше до плажовете на Сиди Бишр или пък прекарвахме Шам ел Насим в градините Нузха, където лягахме на тревата под олеандрите, заобиколени от цяла дузина бедни египетски семейства. Шумните тълпи хем ни развличаха, хем ни сродяваха. Край вонящия канал, гледайки как децата се гмуркат в тинята за подхвърлените им монети или захапали по парче диня, закупено от уличните сергии, се разхождахме сред безделните минувачи, щастливи в своята анонимност. Имената на трамвайните спирки отекваха с поезията на местата, към които отвеждаха: Шатби, Кам дьо Сезар, Лоренс, Мазарита, Глименопулос, Сиди Бишр…

А имаше и други случаи, когато се връщах късно през нощта и я заварвах заспала с червените си чехли, изритани под нея, и малката лула за хашиш, паднала върху възглавницата й… Тогава разбирах, че отново е в депресия. В такива моменти нищо не помагаше; тя пребледняваше още повече, изпадаше в меланхолия и пълно изтощение, дотолкова, че дни наред, каквото и да правеше, човек не бе в състояние да я извади от летаргията й. Говореше, но само на себе си, слушаше радио с часове, прозяваше се или разглеждаше разсеяно купчина стари филмови списания. Когато кафарът 23 23 Силна депресия или апатия, в която обикновено изпадат белите чужденци в тропиците. — Б.пр. на града я обземеше, непрекъснато си блъсках главата да измисля нещо, с което да я развлека. Лежеше с отнесен поглед, като пророчица, галеше лицето ми и непрекъснато повтаряше: „Ако знаеше какъв живот съм живяла, щеше да ме напуснеш. Не съм жена за теб, за никого не съм. Изтощена съм. Напразно си хабиш добротата.“

Ако се случеше да й възразя, то не беше от доброта, а от любов, на която тя отвръщаше с гримаса: „Ако беше любов, отдавна да си ме отровил, вместо да ме гледаш да се влача така.“ После започваше да кашля с единствения си останал дроб и тъй като не можех да понасям този звук, излизах да се разхождам из мрачните мръсни арабски улици или пък се отбивах в библиотеката на Британския съвет, за да прегледам някои справочници: и тук, където британската култура създаваше впечатление за пестеливост, нищета и интелектуална оскъдица, прекарвах в самота цялата вечер, щастлив да чувам край себе си приглушен шепот и шумолящи страници.