Лоренс Даррелл - Жюстин

Дълго време останахме да лежим един до друг в мокрите бански костюми, наслаждавайки се на съприкосновението на кожата с бледите залязващи слънчеви лъчи в прекрасната прохлада на вечерта. Бях се проснал на пясъка с полузатворени очи, докато Жюстин (как ясно я виждам!) се бе подпряла на лакът, бе засенчила очи с дланта на едната си ръка и разглеждаше лицето ми. Имаше ужасния навик, винаги когато говоря, да следи движението на устните ми с насмешливо любопитство и нахално втренчен поглед, сякаш ме дебнеше дали ще сбъркам произношението на някоя дума. Ако наистина е вярно, че всичко е започнало тогава, значи съм забравил как точно е станало, затова пък още чувам дрезгавия й тревожен глас:

— Ако се случи с нас… какво ще кажеш? — Но още преди да успея да й отговоря, тя се наведе и ме целуна. Направи го подигравателно, антагонистично, право в устата. Беше така ненадейно и нетипично за нея, че устните ми се нацупиха, готови за упрек — ала оттук нататък целувките й заприличаха на страхотни бездиханни меки пронизвания, които сякаш само подчертаваха потиснатия й дивашки смях и подигравателния й неуравновесен кикот. Още тогава си помислих, че ми напомня измъчван от страхове човек. Ако бях казал: „Това не бива да се случва с нас“, тя щеше да ми отвърне: „Но нека предположим, че се случи. Тогава какво?“ Тогава — и това си го спомням съвсем ясно — манията за самооправдаване я обзе (говорехме на френски: езикът създава националния характер) и помежду тези задъхани мигове, когато усещах силната й уста върху устните си и онези съвсем земни загорели ръце върху себе си, рече:

— Не бих казала, че е въпрос на угаждане, ненаситност или задоволяване на страстни апетити. Ние сме твърде изтънчени за подобно нещо: просто имаме какво да научим един от друг. Ти как мислиш?

Как мисля ли?

— И това ли е начинът? — спомням си, че я попитах и сякаш видях високата фигура на Несим да се олюлява сред кълбестите облаци на вечерното небе.

— Не знам — рече тя с дивашки, упорит и отчаян израз на унижение върху лицето си. — Не знам. — И после се притисна в мен, както човек притиска наранено място. Сякаш искаше да изстиска от тялото си самата мисъл за мен и все пак в крехкия трепетлив контекст на всяка целувка намираше за кратко отдих от болката — като студен компрес върху навехнато. Как ясно открих у нея детето на града, който повелява, че жените са ненаситни жрици не на удоволствието, а на болката, обречени да дирят онова, от което най-много се страхуват!

Тя стана и тръгна по дългата извита плажна ивица, като бавно, с наведена глава преджапа локвите от лава; а аз си представих красивото лице на Несим, което й се усмихва от всяко огледало в стаята. Цялата, току-що изиграна сцена отдавна обсаждаше ума ми под формата на невъзможен сън. Но наяве с любопитство открих, че когато си запалих цигара и се изправих, за да я последвам, ръцете ми трепереха.

Настигнах я, спрях я, ала лицето, което обърна към мен, бе лице на болен демон. Кипеше от гняв.

— Ти си мислиш, че аз искам просто да спя с теб, така ли? Господи! Не сме ли вече преситени от това любене? Как тъй става, че нито веднъж не можеш да разбереш какво чувствам? Как? — Тя тропна с крак в мокрия пясък. И не само че под нас, в земята, по която само допреди миг бяхме крачили така самоуверено, се разкри разлом, ами сякаш отдавна изоставена шахта в градежа на собственото ми тяло ненадейно зейна и се срути. Разбрах, че тази безплодна размяна на идеи и чувства бе прокарала път към по-гъстите джунгли на сърцето; и че точно тогава се превърнахме в крепостници на тялото, в пазители на тайно познание, което можеше да се предава, получава, дешифрира и проумява единствено от сродни души. (Уви, колко малко на брой бяха те и колко рядко ги открива човек!) — В края на краищата — продължи Жюстин — това няма нищо общо със секса. — За малко да се изсмея, тъй като във фразата й прозрях опит да отдели плътта от посланието, което тя носи. Предполагам, че подобно нещо се случва винаги, щом неудачници като нас се влюбят един в друг. И тогава видях онова, което отдавна трябваше да забележа: нашето приятелство бе узряло до степен, когато всеки се превръща отчасти в собственик на другия.

Мисля, че и двамата се ужасихме от тази мисъл, защото колкото и изтощени да бяхме, подобна връзка не можеше да не ни плаши. Продължихме да вървим умислено, потънали в мълчание, хванати за ръка. Върнахме се там, където бяхме оставили дрехите си. Жюстин изглеждаше съсипана. И двамата копнеехме да се разделим, за да можем на спокойствие да се поровим в чувствата си. Повече не разменихме нито дума. Стигнахме в града и тя ме остави на нашия ъгъл, недалеч от апартамента. Затворих вратата на колата след себе си и Жюстин продължи, без нищо да ми каже, без дори да ме погледне.