Лоренс Даррелл - Жюстин

— Но как иначе да се прецени действието?

— То не може да се прецени цялостно, докато не се прецени мисълта, тъй като самите ни мисли са действия. Това е само опит за частични преценки върху двете, което пък води до сериозни опасения.

Толкова обичах да я гледам как понякога се тръшваше върху някой зид или съборен на земята счупен стълб в порутения двор на Колоната на Помпей и потъваше в неутешима печал, обсебена от нова идея, която умът й бе прозрял и за миг усетил силата на нейното въздействие.

— Наистина ли мислиш така? — прошепваше тя с такава тъга в гласа, че макар и трогнат, на човек му идеше да се разсмее.

— Защо се усмихваш? Винаги се усмихваш на сериозни неща. А аз очаквам да се натъжиш.

Ако ме познаваше, макар и бегло, щеше да знае, че за онези от нас, които са способни на дълбоки чувства и съзнават сложността на заплетената и често объркана човешка мисъл, съществува само един отговор — иронична снизходителност и мълчание.

В нощ, така грейнала от звезди, когато светулките в сухата шумоляща трева отразяваха небето с призрачните си бледоморави, трепкащи отблясъци, не можех да правя друго, освен да седя до нея, да галя тъмната й красива коса и да мълча. Вътре в мен, като черна река, се разливаха думите на Балтазар, който четеше с глас, едновременно разчувстван и уморен от бремето на абстрактната мисъл: „Денят на тялото е нощта на духа. Когато тялото почива, духът на човека започва своя работен ден. Разбуждането на тялото е заспиването на духа, а сънят на духа е разбуждането на тялото.“ И после, като гръм, прокънтяваше неговото: „Злото е зле използвано добро“

Това, че Несим я следи, бе нещо, в което дълго време се съмнявах; в края на краищата тя изглеждаше свободна като прилеп, който на воля кръстосва града ни нощем; никога не бях чувал някой да иска обяснение за нощните й набези. Сигурно не е било никак лесно да се шпионира човек толкова неспокоен, променлив и многолик, който обичаше да общува с всевъзможни проявления на града. Но по всяка вероятност това следене е било организирано от загриженост да не би да изпадне в беда. Тази мисъл ми хрумна, когато една нощ се случи нещо неприятно. Бях поканен на вечеря в старата къща. Ако нямаше други гости, тримата вечеряхме в малкия павилион в дъното на градината, където лятната прохлада се смесваше с ромона на водата от четирите лъвски глави, които заграждаха фонтана. Жюстин бе закъсняла и Несим седеше сам със спуснати завеси на западните прозорци, а дългите му фини пръсти замислено си играеха с един нефрит от собствената му колекция.

Вече бяха минали четирийсет минути и той се бе разпоредил да сервират вечерята, когато черният телефон се обади с тънък писклив звън. Несим отиде до малката масичка, вдигна слушалката с въздишка на отегчение, сетне го чух да произнася неспокойно „да, добре“, а после заговори с тих глас, като внезапно премина на арабски и тозчас интуитивно реших, че разговаря с Мнемджиян. Не знам защо имах това предчувствие. Бързо записа нещо върху един плик, затвори телефона, остана за секунда неподвижен, сякаш искаше да запамети написаното. После, когато се обърна към мен и заговори, вече не беше същият Несим.

— Изглежда, Жюстин е в беда и се нуждае от нашата помощ. Ще дойдеш ли с мен? — И без да дочака отговора ми, се спусна по стълбите, покрай езерцето с водните лилии, право към гаража. Забързах подире му, а след броени минути той вече излизаше с малката си спортна кола през тежките порти. Сви по „Фуад“ и се запровира през гъстата мрежа от тесни улички, които извеждаха към морето и Рас ел Тин. Не беше късно, но хора почти не се виждаха и ние препускахме по завоите на еспланадата 20 20 Еспланада — крайбрежен път, обикновено издигнат над плажна ивица. — Б.пр. към яхтклуба, като решително задминахме няколкото конски файтона („каретите на любовта“), които лениво кръстосваха напред-назад по крайбрежния път.

При форта Кайтбай завихме и навлязохме сред сгушените бордеи зад улица „Татуиг“. Жълтеникавите фарове осветяваха претъпкани кафенета и площадчета с нетипични за това място проблясъци; някъде зад черния силует на първата редица от порутени къщи долиташе пронизителният вой на траурно шествие, чиито професионални оплаквачки влудяваха нощта със зловещите си вопли и ридания. Излязохме от колата. Намирахме се в тясна алея съвсем до джамията и Несим потъна в мрачния вход на някаква къща със стаи под наем, половината от които бяха кантори с кепенци и решетки на прозорците и зацапани фирмени табелки. Един самотен боаб (така в Египет наричат портиера) седеше, обвит в дрипи, подобно на захвърлен ненужен предмет (да кажем, стара автомобилна гума) и пушеше саморъчно направено наргиле. Несим го заговори сърдито и още преди човекът да му отвърне, мина през задната врата на сградата и излезе в нещо като мрачен вътрешен двор, от двете страни на който се виждаха паянтови къщи от глинени тухли с олющена мазилка. Спря за миг, колкото да щракне запалката си, след което започна да оглежда вратите на мъждивата светлина. Пред четвъртата врата затвори запалката и задумка с юмрук. Не получи отговор и я блъсна с ритник.