Лоренс Даррелл - Жюстин

Мрачен коридор отвеждаше към малка, забулена в сенки стая, едва-едва осветена от натопени в лой тръстикови свещи. Очевидно това търсехме.

Картината, която се откри пред очите ни, бе доста мистична, най-малкото поради това, че светлината, която идваше от пръстения под, докосваше веждите, устните и скулите на присъстващите, като в същото време оставяше големи, до черно засенчени петна върху лицата им и те изглеждаха като нагризани от плъхове, които човек бездруго чуваше непрекъснато да притичват по покривните греди на този злочест дом. В него живееха проституиращи деца и в сумрака, облечени в гротескни, дълги до земята библейски роби, с начервени устни, мъниста в косите и евтини пръстени, стояха дванайсетина къдрокоси момичета, които не бяха повече от десетгодишни. Това, което ни сепна, бе потресаващият контраст между особената невинност на детството, която прозираше дори под необичайните дрехи, и варварската възрастна фигура на един френски моряк, който се бе изправил в средата на стаята — с мускулести прасци, опънал шия към Жюстин с изкривено от гняв лице, докато тя стоеше с профил към нас. Онова, което й бе изкрещял, бе погълнато преди миг от тишината на стаята, но силата, с която са били изречени думите, още личеше в издадената му напред брадичка и черните изхвръкнали жили на врата. Що се отнася до Жюстин, лицето й грееше в мрака с нещо като болезнена, академична прецизност на чертите. В едната си ръка държеше бутилка, която бе вдигнала високо във въздуха, но от начина, по който я стискаше, си личеше, че няма опит в мятането на бутилки.

Върху продънено канапе в единия ъгъл на стаята, осветено от меката отразена светлина, бе легнала сянка, която приковаваше погледа — едно от децата, някак страшно смалено и съсухрено в нощната си риза, свито в поза, която говореше за смърт. Стената над канапето бе покрита със сини отпечатъци от детски длани — талисманът, който в тази част на света се смята, че пази къщата от зли духове. Това бе единствената украса в стаята, както всъщност и най-разпространената в целия арабски квартал на града.

Стояхме там — Несим и аз, — стъписани от картината, в която имаше много ужасяваща красота, подобна, да кажем, на онези страшни цветни гравюри, с които навремето са илюстрирали евтините викториански библии и в които темата изглежда някак изместена и преиначена. Жюстин дишаше тежко, сякаш още миг и ще избухне в плач.

Двамата се втурнахме към нея и бързо я измъкнахме на улицата; във всеки случай спомням си само как тримата стигнахме с колата до морето и продължихме по крайбрежния път, огрян от бистрата бронзова луна; спомням си тъжното и безмълвно лице на Несим, отразено в шофьорското огледало, смълчаната му съпруга, седнала до него, загледана в разбиващите се сребристи вълни, обвита в дим от цигара, която бе успяла да изрови от джоба на сакото му. По-късно, в гаража, преди да излезем от колата, тя целуна нежно Несим по очите.

Вече смятам, че всичко това бе увертюра към онази първа среща лице в лице, когато разбирателството, на което се радвахме до този момент — едно от удоволствията на дружбата, подхранвана най-вече от общите ни вкусове, — се претопи в нещо, което не беше любов — как можеше да бъде? — а по-скоро духовна обвързаност, в която ненаситният апетит на секса играеше най-малка роля. Как въобще допуснахме това да стане, след като и тримата бяхме уж натрупали опит и закалка в толкова много болезнено преживени любовни разочарования?

През есента листата на лавъра добиват мътни фосфоресциращи отблясъци и след изтощителните душни и прашни дни човек за пръв път усеща полъха на есенната прохлада — като пърхането на уловена в мрежа пеперуда. Езерото Мареотис става лимонено-мораво и калният му бряг, подобно мръсен хълбок, лежи жигосан от разлистените анемонии, прорасли през тинестата мазилка на плахия прибой. Един ден, докато Несим беше в Кайро, аз се отбих в къщата, за да взема книги за четене, но най-неочаквано заварих Жюстин сама в ателието. Кърпеше стар пуловер. Беше хванала нощния влак, за да се върне в Александрия, докато Несим бе останал на някаква бизнес конференция. Двамата седнахме да изпием по чаша чай, а после, по волята на внезапно обзел ни импулс, грабнахме банските си костюми, метнахме се на колата, излязохме от града и покрай планините от ръждив шлак на Макс поехме към плажовете на Бург ел Араб, които потрепваха в лимонено-моравата мараня на издъхващия следобед. Тук откритото море шумно се плискаше в пясъчния килим на прибоя с цвят на окислен живак; глухият мелодичен тътен беше единственият фон на нашия разговор. Нагазихме до глезени в пълните с водорасли и морска вода, издълбани от вълните локви, някои от които бяха затлачени с изтръгнатите из корен и изхвърлени на брега сюнгери. Спомням си, че по пътя не задминахме никого, освен един млад мършав бедуин, който носеше върху главата си кафез с птици. Замаяни пъдпъдъци, уловени с помощта на намазано с клей клонче.