Лоренс Даррелл - Жюстин

— Виждаш ли — каза ми с тон на лекарско безстрастие, посочвайки липсата на халка, — ето защо. Семейството й се е отказало от нея и я е изгонило от къщата. Все по-често се случва напоследък… — И той съчувствено поклати рошавата си глава над нея. Мелиса не пророни дума, но когато линейката пристигна и трябваше да я прехвърлим върху носилката, тя много мило ми благодари за помощта, притисна ръката на Хамид към бузата си и истински ме изненада с любезност, за която животът не ме беше подготвил.

— Ако си нямаш момиче, докато съм в болницата, мисли за мен. Повикаш ли ме, ще дойда. — Не знам как да предам искреността на гръцкия език на английски.

След това не бях я виждал повече от месец, нито дори се бях сещал за нея, тъй като по онова време имах много други ангажименти. И тогава, през един празен горещ следобед, когато седях на прозореца и гледах как градът се раздвижва след дневния си сън, зърнах една съвършено различна Мелиса, която вървеше по улицата, после се скри в сенчестия вход на къщата. Почука на вратата ми и влезе — и двете й ръце бяха пълни с цветя. Изведнъж се почувствах, сякаш от онази вечер ме деляха векове. У нея имаше нещо от същата стеснителност, с която по-късно я видях в нощния клуб да събира волни пожертвувания за оркестъра. Изглеждаше като статуя на гордостта със свенливо сведена глава.

Обзе ме необяснима нервност. Предложих й стол и тя приседна на ръба му. Цветята бяха за мен, да, но й липсваше смелостта да ги тикне в ръцете ми. Забелязах как разсеяно се оглежда за ваза, в която да ги натопи. Ала в стаята имаше само един емайлиран леген, пълен с недообелени картофи. Щеше ми се да не бе идвала. Бих искал да й предложа чай, но електрическият ми котлон бе изгорял, а пък нямах пари, за да я поканя навън — точно по това време бях затънал до гуша в дългове. Освен това бях изпратил Хамид да вземе от гладачницата единствения ми летен костюм и в момента се бях загърнал с изпокъсан халат. Тя обаче изглеждаше великолепно, притеснително добре — с нова лятна рокля на едри лозови листа и сламена шапка, която приличаше на голяма златна камбана. Взех страстно да се моля наум Хамид да се върне час по-скоро, за да ме спаси от неловкото положение, в което бях изпаднал. Исках да й предложа цигара, но пакетът ми бе празен и бях принуден да приема една от нейната малка ажурна табакера, която винаги носеше със себе си. Изпуших я, привидно успокоен, и й казах, че съм постъпил на нова работа недалеч от Сиди Габр, което, разбира се, означаваше малко повече пари. Тя също спомена, че се връща на старата си работа; договорът й бил подновен, но този път срещу по-ниско заплащане. След още няколко минути безсмислен разговор каза, че трябва да си тръгва, защото имала уговорена среща. Изпратих я до вратата и вече на площадката отвън я поканих да намине пак, ако желае. Тя ми благодари, като продължаваше да стиска цветята, които така и не събра кураж да ми поднесе, и бавно заслиза по стълбите. След като си отиде, седнах на кревата и започнах да бълвам всички най-гнусни псувни, за които можех да се сетя на четири езика, въпреки че не ми беше ясно точно за кого са предназначени. Тогава едноокият Хамид се дотътри и аз излях целия си яд върху него.

Това ужасно го учуди, тъй като отдавна не си бях изпускал нервите пред него, поклати глава, измърмори нещо под носа си, призовавайки някакви духове на помощ, и после мълчаливо се уедини в кухнята.

След като се облякох и успях да взема малко пари назаем от Пърсуордън, излязох да пусна едно писмо. И тогава отново видях Мелиса — седнала в кафенето, сама, с подпряна в ръцете си брадичка. Шапката и чантата й стояха на стола до нея, а тя гледаше в чашата си с умислено изражение, изкривено в лека усмивка. Без да се замислям, съвсем импулсивно влязох и седнах до нея. Казах, че съм дошъл да се извиня, задето съм я посрещнал така зле, но… и започнах да й разказвам мрачните си мисли, без нищо да спестявам. Изгорелият котлон, отсъстващият Хамид, липсващият ми летен костюм. Щом тръгнах да изброявам сполетелите ме нещастия, веднага ми се сториха леко смешни и като коригирах гледната си точка, взех да ги изреждам с мрачна досада, което изтръгна от нея най-звучния смях, който бях чувал. По въпроса за дълговете поукрасих нещата, като най-откровено излъгах, въпреки че след онази нощ, когато нахлу полицията, Пърсуордън с готовност ми заемаше малки суми, без дори да се замисля. А после, за завършек, й споделих, че се е появила в момент, когато още не ми е минала една дребна, но много неприятна венерическа инфекция — плод на грижите от страна на Помбал, — несъмнено пипната от една от неговите сирийки, които така предвидливо ми завеща. Това беше чиста лъжа, ала не знам защо — нещо ме подтикна да я изтърся. Добавих, че съм изпитал ужас при мисълта, че трябва да легна с нея, преди да съм се излекувал докрай. При тези думи тя протегна ръка и я сложи успокоително върху моята, като в същото време се изсмя и сбърчи нос: изсмя се така искрено, безгрижно и непресторено, че на мига реших, че трябва да я имам.