Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

После концертите свършиха, дойде лошото време, приятелките ми отпътуваха от Балбек, не всичките наведнъж като ластовиците, но през същата седмица. Албертин си отиде първа, ненадейно, без ни една от приятелките й да разбере тогава или по-късно защо се бе прибрала внезапно в Париж, без там да я очакват задължения или развлечения.

— Не каза ни какво, ни защо и току си тръгна — мърмореше недоволно Франсоаз, на която между другото й се искаше и ние да последваме примера на Албертин.

Тя намираше, че злоупотребяваме със служещите, вече не много на брой, но принудени да останат заради редките клиенти, както и с управителя, който „получавал пари за тоя, дето духа“. Вярно, че отдавна почти всички напуснаха хотела и скоро щяха да го затворят. Никога не е бил толкова приятен. Управителят не мислеше така. Той сновеше из ледените салони, край входа, пред който вече не стоеше на пост нито един хоп, по коридорите, облечен в нов сюртук, така грижливо разкрасен от фризьора, че безизразното му лице бе сякаш сплав от една част плът и три части козметика, сменящ постоянно връзките си (поддържането на елегантен външен вид е по-евтино от поддържането на отопление и на многоброен персонал), също както ако някой не е вече в състояние да изпрати десет хиляди франка на някое благотворително дружество, все още лесно може да мине за щедър, като даде пет франка бакшиш на пощаджията, донесъл му телеграма). Той сякаш инспектираше небитието, държеше да покаже с изискания си вид, че оскъдицата, която се чувствуваше в хотела след неуспешния сезон, е само временно явление, и напомняше призрака на владетел, бродещ из развалините на някогашния си замък. Беше особено недоволен, когато спряха местното влакче до следващата пролет, защото вече нямаше достатъчно пътници.

— Тук липсват главно съобщителни средства — заявяваше той.

Въпреки дефицита Еме кроеше грандиозни планове за следващите години. И тъй като все пак беше способен да запомни точно някои красиви изрази, когато се отнасяха до хотелиерството и можеха да го възвеличат, той добавяше:

— Не бях достатъчно подпомогнат, макар и да имах добър екип в трапезарията, но холовете не бяха на висота, ще видите каква фаланга ще си подбера догодина.

Междувременно, поради спирането на влакчето, той бе принуден сам да ходи за писмата и понякога да отвежда отпътуващите с двуколката си. Често го молех да ми разреши да се кача до кочияша и по този начин се разхождах при всякакво време, както през онази зима, която бях прекарал в Комбре.

Понякога обаче шибащият дъжд задържаше баба и мен в почти напълно опразнените помещения — казиното бе затворено — и се чувствувахме като в трюм на кораб във ветровито време и пак както при пътуване по море, всеки ден някои от хората, сред които бяхме прекарали три месеца, без да се запознаем — първият председател на съда в Рен, председателят на адвокатската колегия в Кан, една американка с дъщерите си — идваха при нас, завързваха разговор, измисляха начин да убият времето, откриваха нечий талант, учеха ни някаква игра, канеха ни да пием заедно чай или да послушаме музика, да се съберем в еди-колко си часа, за да измислим заедно едно от развлеченията, които притежават тайната да ни доставят удоволствие, тайна, която се състои в това, че не ни го обещават непременно, а просто ни помагат да избегнем скуката: с една дума, установяваха приятелски отношения с нас в края на престоя ни в Балбек, които скоро щяха да се прекъснат ведно с отпътуването им през някой от следващите дни. Запознах се дори с младия богаташ, с един от аристократичните му приятели и с актрисата, върнала се за няколко дни. Обаче малката им компания се състоеше вече само от трима души, защото другият им приятел се бе прибрал в Париж. Поканиха ме да вечеряме заедно в техния ресторант. Имах чувството, че отказът ми не им бе неприятен. Но поканата им бе възможно най-любезна и макар да ми бе отправена от богатия младеж, защото другите двама бяха само негови гости, тъй като приятелят му, маркиз Морис дьо Водемон беше от много виден род, настоявайки да отида, актрисата неволно добави, за да ме поласкае:

— Ще доставите голямо удоволствие на Морис.

А когато ги срещнах тримата в хола, не богатият младеж, а господин дьо Водемон ми каза:

— Няма ли да ни направите удоволствието да вечеряте с нас?

Общо взето, не използувах всички възможности на престоя си в Балбек и това засилваше желанието ми пак да дойда тук. Струваше ми се, че съм бил за много кратко. Приятелите ми не бяха на това мнение и ме питаха в писмата си дали не смятам да остана завинаги в Балбек. И тъй като по неволя пишеха това име върху плика, тъй като прозорецът ни гледаше не към поле или улица, а към морската шир и чувах нощем шума й, на който, преди да се унеса, поверявах като на ладия съня си, имах илюзията, че чрез близкото общуване с вълните в мен, без да искам, ще проникне представата за тяхното очарование, подобно на уроците, научавани в сънно състояние.