Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Тъй като се харесваше повече, отколкото би искала, и нямаше нужда да тръби за успехите си. Албертин не каза ни дума за сцената, разиграла се между нас до леглото й, която някоя грозница охотно би разгласила из цялата вселена. Впрочем аз не успявах да си обясня държането й. Колкото до хипотезата, че е съвсем порядъчна (хипотеза, с която си обяснявах отначало буйния й отказ да я целуна или да ми се отдаде, отказ, който съвсем не бе свързан с представата ми за добросърдечието и дълбоката почтеност на приятелката ми), неведнъж я видоизменях. Тя така противоречеше на хипотезата, изградена в първия ден, когато видях Албертин. После толкова различни нейни постъпки, всичките й прояви на внимание към мен (гальовно, понякога неспокойно, тревожно внимание, пропито с ревност поради предпочитанията ми към Андре) обграждаха от всички страни грубия й жест, с който, за да се избави от мен, бе дръпнала кордона на звънеца. Защо тогава ме бе поканила да прекарам вечерта до леглото й? Защо през цялото време ми говореше нежни думи? Какво стои в основата на желанието да видите някой приятел, на страха да не предпочете приятелката ви пред вас, на стремежа да му доставите удоволствие, да му кажете като героиня на роман, че никой няма да узнае, че е прекарал нощта при вас, ако му откажете едно толкова просто удоволствие и ако то не е удоволствие за вас? Не можех все пак да повярвам, че добродетелността на Албертин стига чак дотам и почвах да се питам дали буйният й отказ не бе продиктуван от кокетство, ако си е въобразила например, че мирише неприятно, и се е бояла да не ме отблъсне или ако в неведението си за физиологията на любовта си е въобразила например, че нервната ми слабост е заразна и може да се предаде с целувката.

Тя безспорно бе отчаяна, че не ми е доставила удоволствие, и ми подари златно моливче с извратеното добросърдечие на хората, които, трогнати от милото ви държане, но отказващи ви това, до което се домогвате чрез него, искат все пак да направят нещо за вас: вместо да напише ласкава статия за белетриста, критикът го кани на вечеря, херцогинята не отива с някой сноб на театър, но му заема ложата си за една вечер, когато тя няма да я ползува. До такава степен хората, които правят по-малко, отколкото им искате, и спокойно биха могли да не правят нищо, се чувствуват задължени да направят нещо за вас! Казах на Албертин, че моливът й ми е доставил голямо удоволствие, но не такова, каквото щях да изпитам вечерта, когато бе дошла да пренощува в хотела, ако ми бе позволила да я целуна.

— Щях да бъда така щастлив! Какво щеше да ви стане? Удивлявам се, че ми отказахте.

— Аз пък се удивлявам, че ви се струва учудващо. Питам се какви ли момичета сте познавали, за да ви изненада поведението ми.

— Отчаян съм, че ви разгневих, но и сега не мога да призная пред вас, че съм сгрешил. Според мен това са съвсем маловажни неща и не разбирам как една девойка, която толкова лесно може да достави удоволствие някому, не се съгласява. Нека се разберем — добавих аз, за да задоволя донякъде моралните й задръжки, като си спомних как тя и приятелките й бяха порицали приятелката на актрисата Лея, — не искам да кажа, че една девойка може да направи всичко и че няма нищо неморално. Ето например, когато говорихте онзи ден по повод на едно момиче от Балбек за отношенията, които като че ли съществуват между него и една актриса. Това, виж, ми се струва много грозно, толкова грозно, че според мен е измислено от врагове на момичето и в него няма ни капка истина. Струва ми се невероятно, невъзможно. Но да позволите да ви целуне мъж и дори нещо повече — ваш приятел, нали сама казвате, че съм ваш приятел…

— Вие сте мой приятел, но аз съм имала и други преди вас, познавала съм младежи, които, уверявам ви, изпитват същите приятелски чувства. Е, добре, ни един от тях не би се осмелил да направи подобно нещо. Знаеха какъв плесник ги чака. Пък и през ум не им минаваше, стискахме си без никаква задна мисъл ръце, съвсем дружески като добри приятели, никога не биха споменали за целувка и пак си бяхме приятели. Ето какво, ако държите на дружбата с мен, можете да бъдете доволен, защото сигурно много ви обичам, щом ви прощавам. Ала съм сигурна, че вие пет пари не давате за мен. Признайте, че харесвате Андре. Всъщност имате право, тя е много по-мила от мен и е просто удивителна. Ах, тези мъже!

— Въпреки неотдавнашното ми разочарование тези нейни толкова откровени думи не само породиха у мен голямо уважение към Албертин, но ме изпълниха с умиление. И може би от това умиление произтекоха по-късно важни и неприятни последици за мен, защото то бе в основата на почти роднинското чувство, на неразрушимото духовно ядро, любовта ми към Албертин. Подобно чувство може да предизвика най-големи страдания. Защото, за да страдаш истински от някоя жена, трябва напълно да си вярвал в нея. За момента този зародиш на уважение, на приятелство стоеше в душата ми като залог. Сам той би бил безсилен да ми попречи да бъда щастлив, ако останеше така, без да се разрасне, инертен, какъвто беше следващата година и особено през последните седмици на първото ми летуване в Балбек. Той стоеше в мен като гостенина, който би било по-благоразумно да изгоним, но го оставяме необезпокояван, докато е временно безобиден, хилав и изолиран в чуждата душа.