Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Вероятно лицата на всички тях се изпълниха с нов смисъл, откакто начинът на разчитането им ми бе указан донякъде с думите им, още по-ценни за мен, защото ги предизвиквах, както ми отърваше, с въпросите си, разнообразявах отговорите като експериментатор, проверяващ догадките си чрез повторни опити. И това е също начин за разрешаване проблема за смисъла на човешкото съществуване — да се приближим достатъчно до нещата и хората, които отдалеч ни са се сторили красиви и загадъчни, за да си дадем сметка, че са лишени от тайнствената си красота. Това е една от здравословните мерки, която можем да изберем, не особено препоръчителна навярно, но осигуряваща ни донякъде спокоен живот, а и тъй като ни дава възможност да не съжаляваме за нищо, убеждавайки ни, че сме постигнали най-желаното и то не се е оказало нищо особено, ни примирява със смъртта.

Наложи се да заменя в душата на девойките презрението към девствеността, спомените за всекидневните любовни приключения с принципи на порядъчност, способни може би да се огънат, но запазили досега от всяко отклонение момичетата, които ги бяха наследили от буржоазната си среда. Ала ако сте се излъгали още в началото, макар за нещо незначително, ако поради погрешно предположение или спомен търсите виновника за някоя злостна клюка или мястото, където сте забутали нещо, не там, където трябва, може да се случи да откриете заблуждението си, но да го замените с ново, вместо да се доберете до истината. Извличах от начина им на живот и от подобаващото ми държане с тях всички изводи от думата невинност, която бях разчел по лицата им, разговаряйки задушевно с тях. Но може би бях чел разсеян, бях допуснал грешка при бързото четене и тази дума бе изписана на лицата им, колкото и името на Жюл Фери върху програмата на онова дневно представление, на което за първи път чух Берма, но въпреки това уверих господин дьо Норпоа, че без никакво съмнение Жюл Фери пише едноактни пиеси.

За която и моя приятелка от малката тайфа да се касаеше, пак нямаше да запомня само лицето й от последната ни среща, щом умът ни отстранява от спомените ни за някое лице всичко, което не подпомага непосредствено всекидневните ни отношения (особено ако са пропити с малко любов, защото любовта, вечно неутолена, живее със следващия миг). Съзнанието ни оставя да се изниже веригата на миналите дни и се вкопчва здраво само в последното й звено, често изковано от същия метал като изчезналите в мрака звена, и в странствуването ни в живота счита реална само страната, в която се намираме в настоящия миг. Първоначалните ми впечатления, вече толкова далечни, не намираха подкрепа в паметта ми срещу всекидневното си деформиране. През дългите часове, докато разговарях, закусвах и играех с девойките, дори не си спомнях, че са същите жестоки и чувствени девици, които като на фреска шествуваха пред морето.

Географите и археолозите ни отвеждат наистина в острова на Калипсо 61, изравят двореца на Минос. Ала Калипсо за тях вече е само жена, а Минос — цар без нищо божествено. Дори качествата и недостатъците, с които са се отличавали според историята тези реално съществуващи лица, често са много различни от добродетелите и пороците, които приписваме на приказните същества, носещи същите имена. По същия начин се стопи чаровната океанска митология, която бях съчинил в първите дни. Но не е съвсем без значение, че понякога поне ни се случва да прекарваме времето си в близко общение с нещо, което ни се е струвало недостъпно и сме копнели по него. При общуване с хора, които от самото начало ни са били неприятни, винаги си остава, дори сред мнимото удоволствие, което можем да вкусим край тях, блудкавият привкус на недостатъците, които са съумели да прикрият. Но в отношения като моите с Албертин и приятелките й искреното удоволствие, върху което почиваха, оставя след себе си уханието, което никое изкуствено средство не може да придаде на принудително узрелите ранни плодове, на гроздето, неналяло се на слънце. Свръхестествените създания, каквито те бяха за мен известно време, все още, без да си давам сметка, придаваха някакво вълшебство на най-баналния ми досег с тях или по-скоро предпазваха досега ни от всяка баналност. Любовният ми копнеж така жадно се бе мъчил да отгатне израза на очите, които сега ме познаваха и ми се усмихваха (докато първия ден погледите им се бяха разминали с моя като лъчи от друга вселена), той така щедро и грижливо бе разпределил колорита и уханието по телата на девойките, които, излегнали се върху скалистия бряг, ми подаваха непринудено сандвичи или играеха на гатанки, че често в следобедните часове, подобно на художниците, които търсят антично величие в съвременния живот и влагат в образа на жена, режеща нокът на крака си, благородството на „Момче, изваждащо трън“ 62или които като Рубенс правят богини от познатите си жени, за да нарисуват митологична сцена, гледах тези толкова различно сложени красиви мургави и светли тела в тревата около мен, без да ги изпразвам може би от безинтересното съдържание, с което ги бе изпълнило всекидневието, но и без да си спомням непременно небесния им произход, сякаш подобно Херкулес или Телемах играех в момента сред нимфите.