Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Той блуждаеше между тях с още по-голяма наслада, защото върху подвижните им лица почваха вече да се фиксират характерните им черти и можеше да се долови податливото на промени и неустановено още изражение. На различията между тях далеч не съответствуваха еднакви различия в дължината и ширината на чертите на лицата им, които, макар привидно несходни, можеха почти да съвпаднат у една или друга. Само че опознаването на лицата не е подчинено на математически метод. То не започва с измерване на чертите, изходната му точка е известно изражение, общото впечатление. У Андре например проницателността на гальовните й очи като че ли съответствуваше някак на тесния дюс, тънък като обикновена крива, начертана само за да продължи на една-единствена линия склонността към деликатност, разделена преди това в двойната усмивка на очите-близнаци. Същата такава тънка линия разделяше и косите й, вълнообразна и дълбока като издълбана от вятъра бразда в пясъка. И точно тя като че ли бе наследствена — белите коси на майката на Андре имаха същата форма и ту се надигаха, ту се снишаваха като снежна покривка, на места издута или хлътнала в зависимост от неравностите на терена. Естествено в сравнение с тънко очертания нос на Андре, носът на Розмонд бе широк като висока кула, стъпила върху мощна основа. Макар изражението на лицето да е достатъчно, за да ни убеди, че нещо безкрайно малко може да породи огромни различия и макар безкрайно малкото да може само да създаде съвсем своеобразно изражение, нова индивидуалност, не поради него и поради оригиналното изражение тези лица ми се струваха така обособени. Колоритът на лицата на приятелките ми ги различаваше още по-основно, не толкова с разнообразната красота на тоновете, така противоположни, че изпитвах същия вид наслада пред Розмонд, окъпана в жълто-розово, в което се вливаше зеленикавата светлина на очите й, или пред Андре, чието бяло лице придобиваше такова строго благородство поради черните й коси, както ако се любувах едно след друго на мушкато, на брега на огряно от слънце море и на камелия в мрака. Главно защото безкрайно малките различия в линиите се оказваха безмерно уголемени, съотношенията между плоскостите — коренно изменени от този нов елемент, — цвета, който е не само разпределител на отсенките, но и велик обновител или най-малкото видоизменител на размерите. Затова лица, може би не много различни по структура, според това дали са осветени от огньовете на червена коса или румен тен, или от бялата светлина на матова бледност, се удължават или разширяват, стават нещо друго, както допълнението към декора на руските балети, състоящо се понякога — ако се играе денем — от най-обикновен кръг хартия, който се откроява ярко като тюркоаз на фасадата на дворец или разцъфва с меките багри на бенгалска роза сред градина, в зависимост от бледочервеното или лунно осветление, в което гениалният Бакст потапяше сцената. И така, опознавайки лицата, ние се интересуваме от измерението им, но като художници, а не като землемери.

И с Албертин беше както с приятелките й. В някои дни слабичка, със сивкав тен и начумерено изражение, с плъзнала се чак до дъното на очите й теменужна прозрачност — такова е понякога морето, — тя бе сякаш печална заточеница. В други, по-загладено, лицето й сякаш спираше желанията до лъскавата си повърхност и не ги пускаше по-навътре. Освен ако не я погледнех неочаквано отстрани, защото тогава матовите й бузи с лъскав слой бял восък отгоре бяха розово-прозрачни и така ми се дощяваше да ги целуна, да уловя този различен, убягващ ми тен. Имаше и дни, когато радостта заливаше страните й с толкова игрива светлина, че кожата й ставаше флуидна, безплътна, пронизвана от скрити под нея погледи и изглеждаше различна по цвят, но от същата материя като очите. Загледан понякога, без да се замислям, в осеяното й с кафяви лунички лице, сред което плуваха само две сини петна, ми се струваше, че виждам яйце на щиглец, подобно често на опалов ахат, шлифован и полиран само на две места, където проблясваха върху тъмния камък като прозрачни криле на синя пеперуда очите, в които плътта се превръща в огледало и ни дава илюзията, че през тях по-лесно, отколкото през останалите части на тялото можем да се доближим до душата. Но най-често Албертин беше по-румена и тогава бе по-оживена. Понякога върху бялото й лице розовееше само връхчето на носа й, тънко като на хитро коте, с което ти се иска да поиграеш. Понякога бузите й бяха така гладки, че погледът се плъзгаше като по миниатюра по розовия им емайл, още по-нежен и по-интимен под полуоткрехнатия похлупак на черните й коси. В дадени моменти тенът на бузите й придобиваше лилавата розовина на циклама или даже, ако се сгорещеше или имаше температура — тъмния пурпур на някои почти черни рози и тогава представата за болезненото й състояние принизяваше желанието ми, правеше го по-чувствено, а в погледа й долавях нещо по-порочно, по-нездраво. И всяка от тези Албертини бе различна, както е различна при всяко свое появяване танцьорката, чиито багри, очертания, темперамент се менят под безкрайно разнообразните игри на насочения към нея прожектор. Може би защото тогава виждах толкова различни същества, свикнах по-късно самият аз да ставам друг в зависимост от това коя Албертин си припомнях в момента: ревнив, безразличен, сладострастен, печален, избухлив, като тя биваше възкресена не само от случайно възникналия спомен, но от различната му стойност за мен, свързана със силата на вярата ми в него. Защото все до това се свеждаше всичко — до вярата, която, без да съзнаваме, изпълва душата ни и е по-важна за щастието ни от съществото от плът и кръв, защото го виждаме през нея и тя временно го възвеличава. Ако искам да бъда точен, би трябвало да дам различно име на всяка от онези Албертини, които изникваха пред мен, всеки път различни, както и на сменящите се едно с друго морета, наричани за мое удобство море, пред които като нимфа се открояваше тя. Но най-главно, също както — но с много по-голяма полза — в някой разказ се казва какво е било времето в даден ден, аз би трябвало всеки път да давам ново име на вярата, която цареше в душата ми в деня, когато виждах Албертин, и определяше атмосферата му и външния облик на човешките същества, както обликът на моретата зависи от едва видимите облачета, променящи цвета на всяко нещо със скупчването, придвижването, пръсването и отплуването си. Подобно на облачето, което Елстир разкъса вечерта, когато се спря с девойките, без да ме запознае с тях, и образите им внезапно ми се сториха по-красиви, щом те се отдалечиха, облаче, което отново се появи няколко дни по-късно, когато се запознах с тях, и прибули блясъка им, скривайки ги често от очите ми, непроницаемо и нежно облаче като Вергилиевата Левкотея 60.