Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Сега мечтите ми бяха отново свободни да прелитат от една на друга приятелка на Албертин и най-вече на Андре, чиито прояви на внимание може би нямаше толкова да ме трогват, ако не бях сигурен, че Албертин ще узнае за тях. Разбира се, предпочитанието, което привидно оказвах на Андре, ми бе доставило под форма на навик да разговаряме и нежни обяснения готовия материал, така да се каже, за любов към нея, на който досега бе липсвало само искреното чувство, което сърцето ми, отново свободно, можеше вече да й даде. Но Андре беше прекалено интелектуална, прекалено възбудима, прекалено болезнена, прекалено подобна на мен, за да мога истински да се влюбя в нея. Ако Албертин ми се струваше сега изпразнена, Андре пък бе изпълнена с нещо, което ми бе премного добре познато. Първия ден, на плажа, си бях въобразил, че виждам в нейно лице любовница на бегач, опиянена от любов към спорта, а Андре ми доверяваше, че е почнала да спортува по нареждане на лекаря, за да излекува неврастенията и стомашните си смущения, но че най-приятни за нея са часовете, когато превежда един роман на Джордж Елиът. Разочарованието ми, последица на първоначалната ми неправилна представа за нея, всъщност никак не ми повлия. Но ако подобни представи спомагат за зараждането на любовта и разберем, че сме се заблуждавали, едва когато вече стане късно, те се превръщат в източник на страдание. Те могат да се различават от погрешната ми представа за Андре, дори да са противоположни и често се дължат — както по-специално в случая с Андре — на стремежа ни да изглеждаме с външния си вид и държане не такива, каквито сме, а каквито ни се иска да бъдем, и на първо време да създадем това измамно впечатление. Преструвката, подражанието, желанието да събудим възхищение, било у добрите или у злите, прибавят към външната прилика мнимо съответствуващите думи и жестове. Нечий цинизъм или жестокост не издържат изпитанието, също както и нечия доброта или великодушие. Също както често се натъкваме на тщеславен скъперник под облик на човек, известен с благодеянията си, перченето с порочността ни подвежда да видим Месалина в някое честно, изпълнено с предразсъдъци момиче. Въобразил си бях, че ще открия в Андре здраво и примитивно момиче, докато тя се оказа същество, търсещо здраве, каквито бяха и повечето хора, у които самата тя си въобразяваше, че ще го намери, докато в действителност те не го притежаваха, както някой дебелак, болен от артрит, с румено лице и сако от бяла фланела не е непременно Херкулес. А има случаи, когато, за да бъдем щастливи, не е безразлично дали лицето, което сме обикнали заради здравия му външен вид, се е оказало всъщност като болните, черпещи здраве от други, както планетите заимствуват светлината си, както някои тела само пропускат електричеството.

Няма значение. Андре, също както Розмонд и Жизел, дори повече от тях, беше все пак приятелка на Албертин, споделяше живота й, подражаваше на държането й, и то така умело, че първия ден не ги различих една от друга. Тези девойки, стръкове рози, чието главно очарование бе в открояването им на фона на морето, си оставаха все така неразделни, както когато не ги познавах, и появяването на коя да е от тях все така ме вълнуваше, защото бе признак, че малката им тайфа не е далеч. И в този момент видът на една от тях ми доставяше удоволствие, в чийто състав — без да мога да определя точното съотношение — влизаше и очакването да се появят по-късно другите, а дори ако не дойдеха този ден, щях да имам поне възможност да поговоря за тях и щях да бъда сигурен, че ще узнаят, че съм бил на плажа.

Това не беше вече влечението ми към тях от първите дни, а истинска жажда за любов, която се колебаеше между тях всичките, до такава степен бяха взаимно заменими. Нямаше да бъда най-дълбоко огорчен, ако ме изоставеше предпочитаната в момента девойка, но тутакси щях да предпочета именно нея, защото в нея бях съсредоточил цялата си тъга и мечти, блуждаещи неопределено между всичките. При това в подобен случай аз бих съжалявал несъзнателно за всичките й приятелки, в чиито очи скоро щях да загубя всякакво обаяние. Бих им признал, че ги обичам колективно, както политикът или актьорът са влюбени в публиката и не могат да се утешат, ако тя се отвърне от тях, след като дълго са се радвали на благоволението й. Когато Албертин ми бе отказала своето, у мен изведнъж възникна надеждата да го получа от една или друга измежду тях, която предната вечер ми бе казала с многозначителен поглед няколко думи на разделяне и следващия ден именно към нея се насочваше любовният ми копнеж.