Марсель Пруст: По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Ще кажете на главния готвач, че грахът му днес не е достатъчно уврял — и настроението й се разведряваше.

Затова тя бе твърдо решила.Андре да се омъжи само за човек от много добро семейство естествено, но и много богат, за да може и тя да има главен готвач и двама кочияши. Това бе сигурното мерило, действително указание за дадено обществено положение. Все пак обстоятелството, че Албертин е вечеряла в замъка на банковия директор с тази или онази дама, че жена му я поканила и следващата зима, издигаше донякъде момичето в очите на майката на Андре и спокойно съжителствуваше със състраданието и дори презрението към злочестината й, презрение, засилено от факта, че господин Бонтан бе изменил на убежденията си и се бе свързал с правителството, като дори бе замесен донякъде в панамската афера 59. Това впрочем не пречеше на майката на Андре да сразява с презрението си — от любов към истината — хората, които като че ли бяха убедени, че Албертин е с ниско потекло.

— Нищо подобно, от най-добро семейство, Симоне, само с едно „н“.

Разбира се, поради средата, в която парите играят такава голяма роля, че се смята изтънчено да ви поканят, но не и да се омъжат за вас, нито една „сносна“ женитба не можеше като че ли да бъде полезна последица от изисканото внимание, на което Албертин се радваше, защото то не можеше да компенсира бедността й. Но дори самият й успех, при все че не водеше до брачни надежди, будеше завист у някои злобни майки, които се вбесяваха, че Албертин е приемана като свое дете от жената на банковия директор или дори от майката на Андре, която те познаваха малко. Затова разправяха пред общи приятели, че тези две дами щели да се възмутят, ако узнаели истината, а именно че Албертин предавала на едната (и на другата) всичко, което, допусната неблагоразумно до интимния й живот, можела да открие у другата, хиляди дребни тайни, чието разгласяване би било крайно неприятно на въпросната дама. Завистничките разпространяваха този слух с цел да стигне до ушите на покровителките на Албертин и да я скара с тях. Само че, както често се случва, тези интриги нямаха никакъв успех. Много ясно беше, че са продиктувани от злоба, и авторките на клюката си навличаха само още по-голямо презрение. Майката на Андре беше прекалено наясно относно Албертин и не можеше да промени мнението си. Тя я считаше нещастно момиче с прекрасен характер, което се чуди как да направи удоволствие на другите.

Ако Албертин се радваше на известен успех в обществото, кажи-речи, без никаква практична изгода от него, той все пак бе сложил върху нея особения отпечатък на вечно търсените същества, които няма защо да предлагат познанството си (отпечатък, който срещаме по аналогични причини на противоположния край на обществената стълба у изключително изтънчените жени) и не дават гласност на успехите си, а по-скоро да ги премълчават. Тя никога не казваше за някого: „Той иска да ме види“, говореше за всички крайно доброжелателно и като че ли тя се е домогвала до тях и е търсела познанството им. Ако споменеха пред нея за младеж, отправил й насаме няколко минути преди това жестоки упреци, защото е отказала да се срещне с него, тя не само не правеше това публично достояние, не само не му се сърдеше, но се изказваше ласкаво за него: „Той е толкова мило момче.“ Неприятно й бе дори, че се харесва толкова много, защото, без да иска, причиняваше мъка, а по природа обичаше да доставя радост.

До такава степен й бе приятно да доставя удоволствие, че си служеше и с лъжа, присъща на някои кариеристи и използвачи. Този вид неискреност, съществуваща в зачатък у безброй много хора, се изразява в невъзможността им да се задоволят да зарадват с някоя своя постъпка само един човек. Ако лелята на Албертин например държеше племенницата й да я придружи на някой не особено забавен прием, отивайки там, Албертин би могла да се задоволи с моралното удовлетворение, че е угодила на леля си. Ала посрещната мило от домакините, тя предпочиташе да им каже, че много отдавна искала да ги види и се възползувала от този случай, за да помоли леля си да я вземе със себе си. Ала и това не й стигаше: на приема се оказваше една нейна приятелка, преживяла голяма горест. Албертин й казваше: „Не исках да те оставя сама, помислих си, че моето присъствие ще ти бъде приятно. Ако искаш, можем да излезем оттук и да отидем другаде, ще направя каквото кажеш, важното е да се поразсееш малко“ (и, между другото, това бе вярно). Понякога обаче се случваше фиктивната цел да осуети истинската. Албертин трябваше например да отиде при някоя дама, за да я помоли да направи услуга на нейна приятелка. Но веднъж в дома на добросърдечната и приятна дама, подчинявайки се неволно на принципа за многостранно използуване на една и съща постъпка, тя решаваше, че е по-любезно да се престори, че е дошла само заради удоволствието да се види с нея. Дамата биваше безкрайно трогната, че Албертин е изминала толкова дълъг път от чисто приятелски чувства. Виждайки я едва ли не умилена, Албертин още повече я обикваше. Ала ето какво ставаше. Албертин бе излъгала, че идва само от приятелско чувство, но сега то бе толкова силно у нея, че тя се боеше да не би дамата да се усъмни в най-искреното й всъщност отношение към нея, ако й поиска въпросната услуга за приятелката си. Дамата би сметнала, че Албертин е дошла именно за това — и не беше лъжа, — но тя щеше да заключи, че Албертин не е изпитала безкористно удоволствие от срещата с нея, а това не беше вярно. И Албертин си тръгваше, без да е поискала услугата, подобно на някои мъже, които са били толкова добронамерени към дадена жена, надявайки се да я спечелят, че не й се обясняват в любов, за да й оставят докрай илюзията, че доброто им държане е израз на великодушие. В други случаи не може да се каже, че истинската цел е била пожертвувана на допълнителната, по-късно измислена цел, но първата е била толкова несъвместима с втората, че ако лицето, трогнато, когато Албертин му бе изтъкнала едната, узнаеше другата, удоволствието му тутакси би се сменило с най-дълбоко огорчение. Продължението на разказа ни ще обясни по-късно това противоречие. А засега ще докажем само с един пример от съвсем друго естество, че такива противоречия възникват твърде често в разнообразните житейски обстоятелства. Един съпруг настанява любовницата си в града, където е неговият гарнизон. Жена му, останала в Париж, уведомена отчасти за тази връзка, му пише изпълнени с ревност писма. А ето че любовницата му трябва да отиде за един ден в Париж. Мъжът не може да устои на молбата й да я придружи и взема двадесет и четири часов отпуск. Но тъй като е добросърдечен и се измъчва, че жена му страда, той отива при нея и проливайки няколко искрени сълзи, й казва, че разтревожен от писмата й, е намерил начин да се измъкне, за да я прегърне и утеши. Така той успява с едно и също пътуване да увери в любовта си и приятелката, и съпругата си. Но ако жена му научеше за какво е бил в Париж, радостта й сигурно щеше да се превърне в болка, освен ако щастието да види неблагодарника заличава огорчението й от лъжите му. Струва ми се, че измежду хората, които най-последователно прилагат системата на многобройните цели, спада господин дьо Норпоа. Понякога той приемаше да посредничи между двама скарани приятели и затова го наричаха най-услужливия човек. Само че той не се задоволяваше да остави у човека, поискал съдействието му, впечатлението, че му прави тази услуга заради него, а представяше пред другия намесата си не като продиктувана от приятеля му, а предприета в интерес на него самия и лесно успяваше да убеди събеседника си, който предварително се бе поддал на внушението, че пред него стои „най-услужливият човек“. По този начин, водейки двойна игра или двойно счетоводство на езика на борсата, той никога не излагаше на риск авторитета си и услугите, които оказваше, не подбиваха, а, напротив, допринасяха за влиятелността му. От друга страна, всяка услуга, оказана привидно и на двете страни, укрепваше двойно повече репутацията му на услужлив приятел, и то услужлив ползотворно, без да размахва напразно шпагата, като всяка негова постъпка постига целта си, както доказваше признателността на двете заинтересовани страни. Това двуличие в услужливостта беше ведно с присъщите на всеки човек отклонения от него важна страна от характера на господин дьо Норпоа. И често в министерството той прибягваше до услугите на баща ми, който, доста наивен, си въобразяваше, че маркизът му оказва услуга.