Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Престанете или ще позвъня — извика Албертин, когато се спуснах да я целуна.

Ала аз си казах, че не току-така едно младо момиче кани тайно някой младеж, като взема мерки леля му да не узнае, казах си също, че смелият печели, ако съумее да използува обстоятелствата. Във възбуденото ми състояние кръглото лице на Албертин, осветено от вътрешен огън като светилник, бе добило такава релефност за мен, че имитирайки въртеливото движение на пламтяща сфера, то сякаш се завъртя като фигурите на Микеланджело, отнесени от неподвижен, шеметен вихър. Ей сега щях да опитам мириса, вкуса на този непознат, румен плод. Чух внезапен продължителен и остър звук. Албертин звънеше с все сила.

Бях си въобразил, че любовта ми към Албертин не се основава на надеждата за физическо обладаване. Но щом опитът през онази вечер ми доказа, че няма да мога да я притежавам, стигнах като че ли (след като първия ден допуснах без капка съмнение, че е разхайтена, а междувременно после минах през какви ли не предположения) до твърдото убеждение, че е съвсем порядъчно момиче. След една седмица тя се върна от леля си и ми каза хладно:

— Прощавам ви, дори ми е мъчно, че ви огорчих, но никога вече не правете това.

И обратно на реакцията ми, когато Блок ме бе уверил, че всички жени са достъпни, както ако вместо девойка познавах восъчна кукла, постепенно копнежът ми да проникна в живота й, да я последвам в родния й край, където бе прекарала детството си, да се приобщя с нейна помощ към спорта се откъсна от Албертин, а и чисто интелектуалният ми интерес относно мнението й по един или друг въпрос изчезна ведно с увереността, че мога да я целуна. Мечтите ми я изоставиха, неподхранвани вече от надеждата за физическо притежание, макар да смятах, че не зависят от него. И отново бяха свободни да прелитат — според това коя девойка в даден ден ми се нрави повече и главно според изгледите да ме обикне — от една на друга приятелка на Албертин, като се спряха най-напред на Андре. И все пак, ако я нямаше Албертин, може би милото държане на Андре нямаше да ми доставя все по-голямо удоволствие през следващите дни.

Албертин не разказа на никого за провала ми пред нея. Тя спадаше към хубавите момичета, които още съвсем млади, поради красотата си и най-вече поради едва ли не загадъчното си обаяние, извиращо може би от по-големите им запаси на жизненост, от която черпят не така благодетелствуваните от природата, винаги — в семейството, сред приятелките си, в обществото — са се харесвали повече от по-красивите и по-богатите от тях. Тя спадаше към съществата, от които, преди възрастта на любовта и особено когато тя настъпи, искаме повече, отколкото те искат или отколкото дори могат да дадат.

Още в детските й години, четири-пет нейни другарчета постоянно се прехласвали пред нея. Сред тях беше и Андре, която толкова я надвишаваше и съзнаваше това (може би притегателната сила, упражнявана съвсем неволно от Албертин, бе положила началото и бе спомогнала за образуването на малката им тайфа). Тази нейна притегателна сила се разпростираше доста далеч в сравнително по-блестящите среди и ако трябваше да се танцува павана, канеха Албертин, а не някое момиче с по-знатен произход. Като последица, макар да нямаше ни стотинка зестра и живееше доста зле, между другото, издържана от господин Бонтан, продажен тип, който гледаше да се отърве от нея, тя все пак бе канена не само на вечеря, но и да гостува по-продължително у хора, лишени от всяка изтънченост в очите на Сен-Лу, но недостижими за майката на Розмонд или за майката на Андре, които не ги познаваха, въпреки че бяха много заможни. Така например Албертин прекарваше всяка година по няколко седмици в семейството на един директор на Френската национална банка, председател на административния съвет на крупна железопътна компания. Жената на този финансист приемаше важни особи и нито веднъж не беше поканила на журовете си майката на Андре, която от своя страна я намираше невъзпитана, но въпреки това невероятно много се интересуваше от всичко, което става у дома й. Затова всяка година настояваше Андре да покани Албертин във вилата им под предлог, че е добродетелно да предложат летуване на море на момиче, което не може само да си го позволи, а леля му пет пари не дава за него. Вероятно майката на Андре не канеше Албертин с надеждата, че банковият директор и жена му ще си поправят мнението за нея и дъщеря й, като узнаят за милото им внимание към девойката. Тя още по-малко можеше да се надява, че Албертин, колкото и да е добросърдечна и ловка, ще издействува да я поканят или поне да поканят Андре на техните гарден-парти. Но всеки път, когато седнеха да вечерят, макар и да си придаваше пренебрежително и равнодушно изражение, тя с рядко удоволствие разпитваше Албертин за живота в замъка им, докато е била у тях, за хората, отиващи им на гости, всичките познати й само на вид или по име. Но мисълта, че ги познава само по този начин или по-право изобщо не ги познава (за нея това бяха познати открай време), леко натъжаваше майката на Андре, докато разпитваше с надменно и разсеяно изражение и присвити устни Албертин за тях и можеше да събуди у нея съмнение и тревога относно собственото й добро обществено положение, ако сама не се успокояваше и не „се връщаше към действителността“, като се обръщаше към метр д’отела: