Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Останах сам с Албертин.

— Виждате ли, че сега нося косите си, както вие ги харесвате — каза тя. — Погледнете бретона ми. Всички ми се подиграват и никой не знае за кого го пуснах. И леля ще ми се смее, но и на нея няма да кажа истинската причина.

Наблюдавах отстрани бузите на Албертин, доста често бледи, но сега порозовели от преливащата светла кръв, придаваща им блясъка на някои зимни утрини, когато огрените отчасти камъни са сякаш розов гранит и излъчват радост. Радостта, доставена ми в този миг от страните на Албертин, беше също така силна, но будеше друго желание — не за разходка, а за целувка. Попитах я дали наистина възнамерява да нощува в хотела, както се говори.

— Да — отвърна тя. — Днес ще прекарам нощта във вашия хотел и ще си легна дори преди вечеря, защото съм малко хремава. Може да постоите край леглото ми, докато вечерям, после ще поиграем на каквото искате. Приятно би ми било да дойдете утре сутринта на гарата, но се боя да не се види странно, не на Андре, тя е умна, а на другите, които ще бъдат там. Ще си имам неприятности, ако се раздрънкат пред леля. Но бихме могли да прекараме тази вечер заедно. Леля нищо няма да узнае за това. Отивам да се сбогувам с Андре. Е, тогава до скоро виждане. Елате по-бързо, за да разполагаме с повече време — добави тя, като се усмихна.

При тези нейни думи се върнах по-назад от времето, когато обичах Жилберт, към епохата, когато любовта ми се струваше не само нещо съществуващо извън нас, но и осъществимо. Докато Жилберт, която виждах на Шанз-Елизе, беше различна от момичето, което си представях, щом останех сам, внезапно в реалната Албертин, която виждах всеки ден, изпълнена според мен с буржоазни предразсъдъци и толкова откровена с леля си, се въплъти въображаемата Албертин, онази Албертин, която, преди да я познавам още, ме бе като че ли погледнала крадешком на дигата и се прибра неохотно, загледана подир мен.

Отидох да вечерям с баба, носейки в себе си несподелената с нея тайна. Така и приятелките на Албертин на другия ден щяха да бъдат с нея, без да знаят, че в нашите отношения има нещо ново, а и когато госпожа Бонтан целуне племенницата си по челото, няма да подозира моето присъствие между тях двете в прическата на Албертин, чиято цел, тайна за всички други, е да се хареса на мен, който досега толкова завиждах на госпожа Бонтан, задето има едни и същи роднини като племенницата си, носи заедно с нея траур за едни и същи хора, прави едни и същи семейни визити. А ето че аз се оказах нещо повече за Албертин, отколкото самата й леля. Когато бъде при нея, ще мисли за мен. Не ми беше твърде ясно какво точно щеше да се случи малко по-късно. Тъй или иначе, грандхотелът и вечерята вече не ми се струваха пусти. Позвъних на момчето от лифта, за да се кача в стаята, която бе наела Албертин, с изглед към долината. Най-незначителните ми движения, като например да седна на пейката в асансьора, ми доставяха наслада, защото сърцето ми откликваше на всичко; във въжетата, издърпващи нагоре асансьора, в няколкото стъпала, които трябваше да изкача, виждах само материализирани проявлението и степените на радостта ми. Трябваше да изкача още две-три стъпала по коридора, преди да стигна до стаята, в която бе затворена скъпоценната субстанция на розовото тяло, стаята, която, дори ако трябваше да протекат в нея сладостни мигове, щеше да си остане неизменна, все същата за неосведомения приходящ, подобна на всички други, които превръщат неодушевените предмети в упорито безмълвни свидетели, добросъвестни довереници, надеждни хранители на наслаждението. Радостно и предпазливо изкачих няколкото стъпала до стаята на Албертин и извървях последните крачки, които никой вече не можеше да спре, с усещането, че съм потопен в нова стихия, че с всяка своя стъпка бавно отмествам щастието, и същевременно с неизпитано досега чувство на всемогъщество, със съзнанието, че влизам най-сетне във владение на открай време полагащо ми се наследство. После изведнъж ми хрумна, че няма място за съмнение: тя сама ми бе казала да дойда, когато си легне. Всичко е ясно. Обзет от радостна възбуда, едва не съборих изпречилата се на пътя ми Франсоаз и с искрящи очи се затичах към стаята на приятелката ми. Заварих Албертин в леглото. Бялата нощница, откриваща шията й, променяше чертите на лицето й, още по-румено, защото се бе затоплила в леглото, а може би и от настинката или от вечерята. Спомних си багрите, на които се любувах отблизо няколко часа преди това на дигата, и ми мина през ум, че най-сетне ще узная вкуса им. Едната от дългите й къдрави плитки, която бе разплела, за да ми направи удоволствие, пресичаше от горе до долу бузата й, Албертин ме гледаше усмихната. В прозореца зад нея се разстилаше осветената от луната долина. Голата шия, пламналите бузи така ме зашеметиха, до такава степен придадоха реалност не на външния свят, а на потока усещания в мен, който с мъка сдържах, че тази гледка наруши равновесието между необхватния, неизчерпаем живот, който бучеше в мен, и живота на вселената, така немощен в сравнение с него. Морето, настрана от долината, която виждах през прозореца, набъбналите гърди на близките менвилски скали, небето, луната, недостигнала още зенита, всичко ми се струваше по-леко от перце за зениците ми, разширени, крепки, способни да издържат върху крехката си повърхност много по-тежки товари, всички планини на света. Целият хоризонт бе малък, за да ги запълни. И целият живот, който природата можеше да ми предложи, би ми се сторил безсъдържателен, дишането на морето би ми изглеждало слабо в сравнение с мощното дихание, повдигащо гърдите ми. Наведох се, за да целуна Албертин. Ако смъртта ме поразеше в този миг, щеше да ми бъде все едно или по-скоро щеше да ми се стори невъзможно, защото животът не беше вън, а вътре в мен. Бих се усмихнал състрадателно, ако някой философ изречеше мисълта, че един ден, макар далечен, неизбежно ще умра, че вечните сили на природата ще ме надживеят, тези сили, под чиито божествени нозе аз съм само прашинка, че след мен пак ще съществуват и заоблените, издути скали, и морето, и луната, и небето. Възможно ли бе? Възможно ли бе светът да просъществува повече от мен, щом не аз бях залутан в него, а той бе заключен в мен, без дори да ме изпълни, в мен, където, съзнавайки, че има място за толкова съкровища, бях запратил презрително в един ъгъл небе, море, скали.