Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Уви, тя няма да може да се омъжи. Аз ли не зная, това толкова ме огорчава.

Дори с мен тя единствена от всички тези девойки ни веднъж не ми предаде нещо неприятно, казано по мой адрес. Нещо повече, ако сам аз й разкажех подобен отзив, тя се преструваше, че не го вярва, и даваше такова обяснение, че да изглежда безобиден. Съвкупността от тези качества наричаме такт. Той е свойствен на хора, които, ако ни предстои дуел, ни поздравляват и добавят, че не е било наложително да се бием, за да придадат по-голяма стойност на смелостта, която сме проявили, без да сме били принудени. Подобни хора са пълна противоположност на други, които при същите обстоятелства казват: „Сигурно ви е било неприятно да се дуелирате, но, от друга страна, не можехте да преглътнете подобно оскърбление, нямахте друг избор.“ Обаче, тъй като във всичко съществува „за“ и „против“, ако злорадството или поне безразличието, с което някои приятели ни предават нещо оскърбително, казано зад гърба ни, доказва, че никак не се поставят на нашето място, когато ни говорят и забиват карфица или нож като в балон, изкуството да скриват винаги от нас, ако би ни доставила неудоволствие хорската преценка за постъпките ни, както и собственото си мнение за тях, може да бъде доказателство при другата категория приятели, приятелите, надарени с такт, за доста голямо двуличие. В него няма нищо лошо, ако те наистина не допускат тези лоши неща и сами страдат, като ги чуят, както бихме страдали и ние. Предполагах, че това бе случаят с Андре, без обаче да съм напълно сигурен.

Излязохме от гората и поехме по безлюдните лъкатушни пътечки, из които Андре се оправяше отлично.

— Вижте — каза ми Андре внезапно, — ето прословутия ви Крьоние. При това ви провървя, ще го видите в същия час и осветление, при каквито го е рисувал Елстир.

Ала на мен все още ми беше тягостно, че по време на играта на пръстен бяха рухнали надеждите ми. Затова не със същата наслада, каквато бих изпитал иначе, зърнах неочаквано в краката си, сгушени между скалите, за да се предпазят от жегата, морските богини, които Елстир бе дебнал и уловил под синкавочерната им глазура, възхитителна както в картините на Леонардо, дивните сенки, криещи се и убягващи, бързи и безмълвни, готови при първото отместване на светлината да се плъзнат под камъка, да се наврат в някоя дупка, а щом заплахата от слънчевия лъч отмине, да се върнат тутакси край скалата или водораслите, за да бдят над дрямката им под слънцето, което превръща в прах скалите и обезцветява океана, леки и застинали по местата си пазителки, чиито лепкави тела едва-едва се подават от водата ведно с внимателния поглед на тъмните им очи.

Върнахме се при другите момичета, за да се приберем заедно. Сега знаех, че обичам Албертин. Само че, уви, не държах да й го кажа. От времето на игрите ми на Шанз-Елизе схващанията ми за любовта се бяха променили, макар съществата, към които се насочваше последователно любовното ми чувство, да бяха почти еднакви. От една страна, любовното обяснение вече не ми се струваше една от най-важните и необходими сцени в любовта, нито самата любов — обективна действителност, а чисто субективно приятно изживяване. И ми бе ясно, че Албертин щеше да прави всичко възможно, за да я подхранва, стига да не знае, че я изпитвам.

На връщане образът на Албертин, окъпан в светлината, излъчвана от другите девойки, не съществуваше единствен за мен. Но както луната, само бяло облаче с по-характерна и по-определена форма през деня, възвръща силата си, щом той угасне, така и аз, щом се прибрах в хотела, единствено образът на Албертин изплува в сърцето ми и засия. Изведнъж ми се стори, че стаята ми не е същата. Естествено тя отдавна не беше враждебната стая от първата вечер. Неуморно видоизменящ жилището около нас, навикът постепенно ни освобождава от някои възприятия, отстранява вредните за нас цвят, размери, мирис, които са материализирани в тягостното ни чувство. Не беше вече и стаята (все още силно въздействуваща на сетивата ми, не, разбира се, за да ме измъчва, а да ми доставя радост) — онзи водоем от хубавите слънчеви дни, подобен на басейн, който те изпълваха до половината с искрящ, окъпан в светлина лазур, над който се плъзгаше за миг, безплътно и бяло като маранята на зноя, отражението на отдалечаваща се платноходка. Не беше и стаята, доставяща ми чисто естетическа наслада, на живописно оцветените вечери, а стаята, в която бях прекарал толкова много дни, че вече бях престанал да я виждам. И ето че отново отварях очи за нея. Но този път от егоистична гледна точка, от гледната точка на любовта. Мислех си, че ако Албертин дойде в нея, ще си състави добро мнение за мен, като види красивото, напреки поставено огледало и изящните остъклени библиотечки. И вместо транзитна чакалня, в която се задържах малко преди да хукна към плажа или към Ривбел, моята стая отново ставаше конкретна и скъпа, нова за мен, откакто разглеждах и преценявах всеки предмет в нея с очите на Албертин.