Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Изведнъж пръстена мина у съседа й. Аз се спуснах, разтворих грубо ръцете му и грабнах пръстена: младежът бе принуден да заеме моето място в средата на кръга, а аз неговото до Албертин. Само до преди няколко минути го облажавах, когато ръцете му, плъзгайки се по връвта, час по час срещаха ръцете на Албертин. Сега, когато бе дошъл моят ред, премного плах, за да търся нарочно това съприкосновение, премного развълнуван, за да му се насладя, не усещах нищо освен ускореното и болезнено биене на сърцето си. В един момент Албертин наведе съучастнически към мен кръглото си розово лице, преструвайки се, че пръстенът е у нея, за да заблуди търсещия и той да не погледне натам, където действително си го предаваха. Веднага разбрах, че многозначителният поглед на Албертин е предназначен за тази хитрина, но се смутих от пробягналия в очите й единствено с оглед на играта намек за тайна, за разбирателство, съществуващо само между нас двамата, те вече ми се струваха възможни и щяха да ми бъдат неземно сладки. Изпаднал във възторг при тази мисъл, усетих, че Албертин леко притиска ръка до моята и пръстът й гальовно се плъзга под моя, като същевременно тя ми намигна леко, стараейки се другите да не забележат. В миг гъмжилото от надежди, останали досега невидими за мен, изкристализираха: „Тя се възползува от играта, за да ми даде да разбера, че съм й приятен“ — помислих си аз на върха на щастието, но тутакси се сгромолясах от него, когато чух ядосания глас на Албертин:

— Че вземете го де. Цял час ви го подавам.

Замаян от мъка, пуснах връвта, младежът в средата на кръга забеляза пръстена, устреми се към него, а аз пак трябваше да заема мястото му, отчаян, загледан в бурното хоро около мен, задяван от подигравките на всички участнички, принуден да се смея заедно с тях, макар никак да не ми беше до смях, докато Албертин продължаваше да мърмори:

— Който не иска да внимава, да не играе, а не заради него да губят другите. Няма да го каним, когато играем, Андре, или пък аз няма да играя.

Не така запалена по играта, продължавайки да пее своята „Хубава горичка“, която само от подражание, но без особено увлечение поде и Розмонд, Андре се опита да отвлече вниманието от упреците на Албертин и ми предложи:

— На две крачки сме от Крьоние, което толкова искахте да видите. Хайде да ви заведа дотам по една чудна пътека, докато тези лудетини се правят на осемгодишни деца.

Тъй като Андре беше изключително мила с мен, аз й казах пътем по адрес на приятелката й всичко, което можеше да накара Албертин да се влюби в мен. Андре ми отговори, че също я обича много, че я намира пленителна, ала ласкавите ми думи за Албертин като че ли не й доставиха удоволствие. Изведнъж аз се спрях на вдлъбнатата пътечка, дълбоко умилен от сладък детски спомен: разпознал бях по изрязаните лъскави листа храст глогини, прецъфтели, уви, още от края на пролетта. Около мен витаеше атмосферата на някогашните Богородични литургии, на неделни следобеди, на забравени вярвания и заблуждения. Прииска ми се да я уловя. Спрях за малко и Андре с удивителната си досетливост ме остави да поговоря за миг с листата на храста. Попитах ги за цветовете, цветовете на глогините, подобни на весели девойки, завеяни, кокетни, благочестиви. „Тези госпожици отдавна си отидоха“, пошепнаха ми листата, мислейки си може би, че не познавам достатъчно привичките им, макар че се представям за техен голям приятел. Голям приятел, който не ги бе виждал толкова години въпреки заричанията си. И все пак, както Жилберт беше първата ми любов към девойка, те бяха първата ми любов към цвете.

— Да, зная, те си отиват в средата на юни, но ми е приятно да видя мястото, което обитават тук. Когато бях болен, идваха да ме видят в стаята ми в Комбре, доведени от майка ми. А после се срещахме в съботни дни през месеца на Богородица. Дали те ходят и тук на тези църковни служби?

— О, естествено. Особено много държат на тяхното присъствие в църквата „Свети Дионисий Пустинника“, която е в най-близката енория.

— А сега бих ли могъл да ги видя?

— О, не преди месец май идущата година.

— Но мога ли да бъда сигурен, че ще ги заваря пак тук?

— Те идват редовно всяка година.

— Само че дали ще открия мястото?

— Как не. Тези госпожици са толкова весели, те не се смеят само когато пеят благодарствени химни, така че не може да се объркате и още в началото на пътечката ще разпознаете уханието им.

Настигнах Андре и пак почнах да хваля Албертин. Струваше ми се невъзможно да не й предаде комплиментите ми, след като влагах такава настойчивост. Ала никога не узнах дали те бяха стигнали до Албертин. А Андре много повече от нея проявяваше разбиране за сърдечните работи, беше много по-изтънчена в любезността си: да намери погледа, думата, постъпката, с които най-изобретателно ще ви направи удоволствие, да премълчи някое разсъждение, което би могло да ви огорчи, да пожертвува (без да дава вид, че прави жертва) един час игра, даже светски прием, градинско увеселение, за да остане с тъгуващ приятел или приятелка и с това да докаже, че предпочита тяхното скромно присъствие пред суетните развлечения, беше за нея обичайна проява на деликатност. Но ако я познавахте малко по-отблизо, бихте казали, че тя прилича на героичните страхливки, които се опитват да победят страха си и затова тяхната храброст е особено похвална, бихте казали, че дълбоко в душата й няма и помен от добротата, която засвидетелствува само от нравствена издигнатост, от чувствителност, от благороден стремеж да се покаже добра приятелка. Тя ми каза толкова прекрасни неща за евентуалната връзка между мен и Албертин, сякаш бе готова да съдействува с все сили за осъществяването й. А може би поради някаква случайност ни веднъж не използува и най-малката възможност, с която разполагаше, за да ме сближи с Албертин, и не бих могъл да се закълна дали усилията ми да спечеля любовта на Албертин не предизвикаха ако не тайни маневри, за да ги осуети, то най-малкото неприятно чувство, успешно скрито между другото и срещу което от душевна изтънченост самата Андре се бореше може би. Албертин би била неспособна за хилядите тънки прояви на добросърдечие от страна на приятелката си и все пак не бях сигурен, че Андре е по начало добра, както по-късно се убедих в истинската доброта на Албертин. Винаги нежно снизходителна към невероятната вятърничавост на приятелката си, Андре й говореше и й се усмихваше приятелски, нещо повече, тя постъпваше като приятелка. Ден след ден пред очите ни тя най-безкористно си даваше повече труд, за да даде възможност на бедната си приятелка да използува собствения й лукс, да я направи щастлива, отколкото някой придворен, за да спечели благоволението на суверена. Беше пленителна с благостта си, с тъжните и нежни думи, ако изкажехте пред нея съжаление, че Албертин е бедна, и бе хиляди пъти по-предупредителна към нея, отколкото към някоя своя богата приятелка. Ала ако споменехте, че може би Албертин не е толкова бедна, колкото казват, едва доловим облак забулваше челото и очите на Андре и тя като че ли изпадаше в лошо настроение. А отидехте ли по-далеч и кажехте ли, че въпреки всичко Албертин може би няма да се омъжи толкова трудно, тя ви оборваше енергично и почти разгневена повтаряше: