Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Не би било зле също да се цитират и отзивите на някои прочути критици — каза тя, преди да подновим играта.

— Да, така ме посъветваха — обади се Албертин. — Най за препоръчване, общо взето, са преценките на Сент Бьов и Мерле, нали?

— Права си донякъде — отвърна Андре. — Мерле не е зле, но трябва да цитираш главно Делтур и Гаск-Дефосе. — Само че въпреки настойчивите молби на Албертин отказа да й напише последните две имена.

През това време аз си мислех за листчето от бележник, което ми бе подала Албертин с „много ви обичам“ и един час по-късно, докато се спускахме по пътеките — доста стръмни за мен, — водещи към Балбек, си казвах, че именно с нея ще изживея своя роман.

Състоянието, характеризиращо се със съвкупност от признаци, по които обикновено познаваме, че сме влюбени, като например нареждането ми в хотела да не ме будят в никакъв случай освен за някоя от девойките, сърцебиенето ми, докато ги чаках (независимо коя от тях щеше да дойде), и вбесяването ми в подобни дни, ако не можех да намеря бръснар, който да ме обръсне, и трябваше да се появя в лош вид пред Албертин, Розмонд или Андре, безспорно това състояние, възникващо едно след друго ту за една, ту за друга, беше толкова различно от онова, което наричаме любов, колкото е далеч от човешкия живот животът на зоофитите, при които съществото, индивидът, така да се каже, е разпределен между разни организми. Но естествената история ни учи, че подобно животинско устройство се наблюдава, а и собственият ни живот — макар и да сме изпреварили вече малко животните — също потвърждава, че наистина съществуват неподозирани от нас в миналото състояния, през които трябва да преминем дори ако после се отърсим от тях. Такова беше за мен състоянието на влюбеност, разделена между няколко девойки. Разделена или, по-точно, слята, тъй като най-често това, което ме очароваше за разлика от всичко останало, това, което почваше да ми става така скъпо, че надеждата да го срещна на другия ден бе най-свидната радост в живота ми, беше по-скоро цялата тайфа, момичетата ведно със следобедите върху скалистия бряг, с ивицата трева през тези часове на открито, прекарани с така възбуждащите въображението ми лица на Албертин, Розмонд и Андре. И без да мога да кажа коя от тях правеше това място толкова скъпо, в коя от тях най-много ми се искаше да се влюбя.

В началото, както и в края на любовта ние не сме изцяло погълнати от обекта й, а по-скоро копнежът да се влюбим, който я поражда (а по-късно споменът, който тя оставя) — странствува сладострастно в зона на взаимозаменяеми наслади — понякога просто наслади от природата, от чревоугодничеството, от училището, — които са в хармония помежду си, и копнежът ни се чувствува при всяка от тях у дома. При това, тъй като не бях преситен от навика, притежавах способността да ги виждам или, с други думи, да изпитвам дълбоко удивление всеки път, когато бивах с тях. Навярно това удивление се дължи до известна степен на обстоятелството, че любимата ни показва тогава някоя нова своя страна. Но толкова неограничено е многоличието на всяко същество, толкова голямо е богатството от линии на лицето и тялото и толкова малко от тях изплуват, щом не сме вече край него в произволно опростения ни спомен, понеже паметта избира някоя особеност, направила ни впечатление, изолира я и я преувеличава, рисувайки от жена, сторила ни се висока, етюд, в който ръстът й е безпределен, а от жена, сторила ни се розова и руса — истинска „хармония в розово и златно“, в момента, когато съответната жена е отново до нас, всички други нейни забравени черти, уравновесяващи преувеличената, ни обсаждат със сложната си неяснота, като намаляват ръста или затъмняват розовото и заменят единствения й отличителен белег, който сме склонни да търсим в нея, с други особености, които си спомняме, че сме забелязали първия път и се чудим как сме могли толкова малко да очакваме да ги видим отново. Спомняме си и отиваме на среща с паун, а се натъкваме на синигер. И неизбежното удивление не е единственото. Редом с него изниква още едно, предизвикано от разликата не вече между стилизирания спомен и действителността, но между съществото, което сме видели последния път, и това, което днес ни се явява под друг ъгъл, показва нов свой аспект. Човешкото лице е наистина като лицето на бога от една източна теогония — грозд от лица, намиращи се едно до друго на различни плоскости и затова не могат да се видят едновременно.

Ала удивлението до голяма степен се дължи главно на това, че любимото същество ни показва всъщност едно и също лице. Необходимо ни е толкова голямо усилие, за да възсъздадем всичко, доставено ни не от самите нас — макар само вкуса на някой плод, — че току-що получили някое впечатление, ние неусетно се спускаме по наклона на спомена и без да си дадем сметка, за много кратко време се оказваме твърде далеч от онова, което сме възприели. Така че всяка нова среща е един вид възстановяване, връщане към онова, което сме видели правилно. Не си спомняме вече, до такава степен да си спомниш някого, ще рече всъщност да го забравиш. Но докато все още умеем да виждаме в момента, когато пред нас изникне забравената черта, ние разпознаваме, принудени сме да изправим изкривената линия и така постоянната и плодотворна изненада, поради която ежедневните ми срещи с хубавите девойки край морето бяха толкова целебни за мен, бе изтъкана не само от открития, но и от реминисценции. Ако прибавим и вълнението, породено от голямото значение на тези срещи за мен, които никога не протичаха точно така, както си ги представях, и затова надеждата за следващото ни събиране не приличаше на предишната надежда и на още тръпнещия спомен от последния разговор, ще ви стане ясно, че всяка разходка даваше тласък на мислите ми и съвсем не в направлението, което бях предначертал със свежа глава, сам в стаята си. Предначертаният път бе забравен, заличен, когато се прибирах с бръмнала като кошер глава, от думите, които ме бяха смутили и които дълго отекваха в мен. Всяко човешко същество загива, престанем ли да го виждаме. Следващото му появяване е ново създание, различно от непосредствено предшествуващото го, ако не от всички други, защото минималното разнообразие поражда две създания. Ако си спомняме някой остър поглед, дръзко изражение, следващия път неизбежно ще бъдем изненадани от почти вялия профил и мечтателната нежност. При съпоставяне на спомените ни и новата действителност точно това, което ще предизвика у нас разочарование и изненада, ще ни се стори ретуширане на действителността и предупреждение, че споменът ни е бил неточен. Пренебрегнатият последния път аспект на лицето и затова най-силно впечатлил ни този път, най-реален, най-верен, ще се превърне на свой ред в обект на бленуване и спомени. И ще копнеем да видим отново мек, изпълнен с нега профил и нежно замечтаното изражение. А после отново следващия път волевото изражение на пронизващите очи, острият нос и стиснатите устни ще поправят отдалечението между копнежа ни и самия обект, на който той уж съответствува. Разбира се, верността на първите чисто физически впечатления, възобновявани при всяка нова среща с приятелките ми, не се отнасяше само до чертите на лицата, защото, както видяхте, бях чувствителен и спрямо гласа, по-смущаващ може би (защото не ни предлага само една своеобразна и осезаема повърхност, както лицето, а е част от бездънна пропаст, предизвикваща шемета на безнадеждните целувки), подобен с неповторимия си тембър на малък, само неин инструмент, в който всяка влага цялото си същество. Толкова дълбоката следа, оставена от някоя извивка на гласа на коя да е от тях и заличена междувременно от паметта ни, ме смайваше, когато я разпознаех отново. Така че поправките, които бях принуден да правя всеки път, за да се върна към най-точната представа, бяха не само на рисувач, но и на акордьор, или на учител по пеене.