Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Излегнал се на скалата, аз виждах пред себе си само ливади, а над тях не седемте небеса на християнската физика, а само две, едно над друго, долното по-тъмно — морето, а горното по-бледо. Похапвахме, а ако бях донесъл някоя дреболия за една или друга от приятелките ми, радостта им избликваше така бурно и внезапно по прозрачните им, пламнали в миг лица, че устата им нямаше сила да я задържи и за да я пусне на воля, избухваше в смях. Бях заобиколен от тях и между приближените им глави въздухът очертаваше лазурни пътеки, прокарани сякаш от градинар, за да разреди малко розовите храсти и да може да минава между тях.

Щом изчерпехме запасите си, играехме на игри, които дотогава биха ми се сторили скучни, а понякога и съвсем детински, като например „Кула, пази се“ или „Кой ще се засмее пръв“, но от които сега не бих се отказал дори ако ми предложеха цяло царство. Младенческата зора, която все още заливаше с руменината си лицата на девойките, докато аз, на моята възраст, бях вече извън нейния обсег, огряваше всичко пред тях и като ефирната живопис на някои примитивисти открояваше най-незначителни подробности от живота им върху златен фонд. Самите лица на почти всички девойки се сливаха в неясната руменина на зората, от която още не се бяха откроили истинските им черти. Виждаше се само запленяващ колорит, под който не можеше още да се различи какъв ще бъде след няколко години профилът. Днешният им профил беше неопределен. И можеше да има само мимолетна прилика с някой покоен родственик, комуто природата оказваше посмъртно тази любезност. Толкова бързо настъпва часът, когато няма вече какво да очакваме, когато тялото е сковано от неподвижност, необещаваща никакви изненади, когато губим всяка надежда, като виждаме, подобни на сухи листа по дърветата посред лято — редеещи или прошарени коси около още млади лица. Толкова кратко е лъчезарното утро, че сме изкушени да харесваме само съвсем млади девойки, у които плътта, също като хубаво тесто, още се надига. Те са все още мека глина, податливи всеки миг на временното впечатление, което ги завладява. Като че ли всяко от тях се превръща последователно в статуйка на жизнерадостта, на юношеската задълбоченост, на гальовността, на удивлението, изваяна от някое откровено, цялостно, но мимолетно изражение. Тази пластичност придава голямо разнообразие и очарование на милото внимание, което ни оказва някоя девойка. Естествено и жената би трябвало да го проявява и щом не ни харесва или не издава, че й харесваме, тя става за нас безинтересна и лишена от своеобразие. Но дори милото внимание на жената, мине ли тя известна възраст, не е съпроводено с лек трепет по лицето, втвърдено от житейските борби, придобило завинаги войнствено или унесено изражение. Някое женско лице под влияние на постоянното съпружеско подчинение на мъжа не е сякаш лице на жена, а на войник. Друго, моделирано от всекидневната пожертвователност на майката в името на децата й, е лице на апостол. Трето, след дълги години на изпитания и бури, е лице на стар морски вълк и само дрехите издават женския пол. Естествено, ако обичаме жената, нейните внимателни грижи към нас могат да внесат друг вид обаяние в прекараните с нея часове. Но тя не е за нас всеки миг различна. Веселостта й остава някак извън непроменящото й се лице. А юношеството предшествува пълното му втвърдяване и на това се дължи освежаващото въздействие край девойките на непрекъснато изменящите се и час по час противопоставящи се форми, напомнящи вечното възраждане на първичните елементи на природата, на което можем да се любуваме край морето.

Бях готов да жертвувам не само светско развлечение или разходка с госпожа дьо Вилпаризи за игра на „пръстен“ или „гатанки“ с приятелките ми. Неведнъж Робер дьо Сен-Лу помоли да ми предадат, че щом аз не мога да отида при него в Донсиер, той си е издействувал еднодневен отпуск и може да го прекара в Балбек. Всеки път му пишех да не го взема, като се извинявах, че ми се налага да съм вън от града точно този ден, за да изпълня семейно задължение с баба в околностите. Сигурно си е развалил мнението за мен, когато е узнал от леля си в какво се състоеше семейното ми задължение и кои лица играеха ролята на баба. Ала все пак може би не грешах, като жертвувах не само светските удоволствия, но и радостта от приятелството за щастието да прекарам целия ден в тази градина. Хората, които имат възможност да живеят сами за себе си — такива са хората на изкуството, а аз отдавна се бях убедил, че никога няма да бъда един от тях, — са същевременно длъжни да живеят по този начин. Разговорът, способ за изразяване на приятелски чувства, е повърхностен брътвеж и с нищо не ни обогатява. Можем да разговаряме цял живот и само ще повтаряме безкрайно незапълнените с нищо минути, докато ходът на мисълта при уединеното занимаване с художествено творчество е насочен към дълбините ни, единствения отворен за нас път, по който можем да напредваме, наистина по-трудно, към истината. А приятелството е не само безполезно, както беседването, то е вредно. Защото за тези от нас, чийто закон на развитие е чисто вътрешен, усещането на отегчение, което неминуемо изпитваме край приятеля си, съзнанието, че оставаме на повърхността на самите себе си, вместо да продължим откривателския си път в дълбочина, се притъпява под внушението на приятелските чувства, щом останем сами; то ни кара да си припомняме с вълнение думите на приятеля, да ги считаме ценен принос, макар че не сме сгради, на които могат да се прибавят камъни отвън, а сме сходни с дърветата, които извличат от собствения си жизнен сок следващото ново коляно на ствола си и младите клонки. Аз лъжех самия себе си, спирах растежа си в посоката, в която можех истински да раста и да бъда щастлив, когато се чувствувах горд, че съм обичан, търсен, тачен от толкова добро, умно и изтънчено същество като Сен-Лу, докато всъщност нагаждах ума си не към собствените си неясни впечатления, в които бях длъжен да се оправя, а към думите на приятеля си и повтаряйки си ги, заставяйки да ми ги повтори онова друго наше аз, което живее у нас и което често така охотно натоварваме да мисли вместо нас, се мъчех да намеря в тях красота, различна от красотата, която търсех в безмълвието, когато бях истински сам, красота, която щеше да придаде повече стойност в моите очи на Робер, на мен и на живота ми. В живота, устроен за мен от такъв приятел, аз се виждах грижовно запазен от самотата, благородно готов да се жертвувам за него, с една дума, негоден за самоизява. В компанията на девойките, напротив, изпитвах егоистично наслаждение, но то поне не почиваше на лъжата, която се мъчи да ни убеди, че не сме безизходно сами, а когато разговаряме с някой друг, не ни позволява да признаем пред самите себе си, че не ние говорим, а се домогваме да заприличаме на другите, вместо да останем верни на собственото си аз, различно от тях. Разговорите между девойките от тайфата и мен не бяха особено интересни, нито многословни, защото често ги прекъсвах с дълги мълчания. Това не ми пречеше да изпитвам същото удоволствие, докато те ми говореха, както като ги гледах, да откривам в гласа на всяка от тях ярко оцветена картина. С рядка наслада слушах чуруликането им. Любовта помага да различим, да разграничим. Любителят на птици тутакси разпознава в гората гласът на всяка птичка, а за невежия всички се сливат в едно. Любителят на девойки знае, че човешките гласове са още по-разнообразни. Всеки от тях притежава повече нотки, отколкото кой и да е инструмент с най-широк регистър. А и звукосъчетанията им са неизчерпаеми, както безкрайното разнообразие на индивидите. Когато разговарях с някоя моя приятелка, си давах сметка, че оригиналното неповторимо изражение на индивидуалността й ми бе изкусно нарисувано и властно наложено както от модулациите на гласа й, така и от променливото изражение на лицето й, и това бяха два спектакъла, предаващи, всеки върху своята плоскост, една и съща особена реалност. Може би линиите на гласа, както и на лицето не бяха още окончателно установени: гласът тепърва щеше да мутира, лицето — да се променя. Както децата притежават специална жлеза — у възрастните тя изчезва, — чиято секреция спомага за смилане на млякото, в чуруликането на девойките се долавяха нотки, които липсват на жените. И приятелките ми свиреха с устни на този по-разнообразен инструмент така прилежно и ревностно, както ангелчетата-музиканти на Белини, както се свири също само на младини. По-късно тези млади момичета щяха да загубят интонацията на възторжена убеденост, придаваща очарование на най-маловажните неща, било когато Албертин самоуверено съчиняваше каламбури, а по-младите я слушаха възхитени, докато неудържимо като кихане не ги завладееше луд смях, било когато Андре заговореше за школските им занимания, по-детски и от игрите им, в които те влагаха чисто момичешка сериозност. Думите не съответствуваха на гласовете им, както строфите в древните времена, когато поезията не е била още отделена от музиката и стиховете са били декламирани с различен музикален съпровод. И все пак в гласовете на момичетата вече ясно проличаваше особеното отношение на всяка от тези малки особи към живота, толкова индивидуално, че би било много обобщаващо, ако кажех за едната: „Взема всичко на шега“, за другата: „Не търпи възражение“, за третата: „Задоволява се с изчакваща колебливост.“ Чертите на лицата ни са просто жестове, фиксирани от навика. Природата, също както бедствието, сполетяло Помпей, като метаморфоза на нимфа, ни е накарала да застинем неподвижно в мига, когато извършваме някой обичаен жест. И интонацията ни също така съдържа философията ни за живота, онова, което си казваме всеки миг за разните неща. Естествено тези черти не бяха присъщи само на приятелките ми. Те принадлежаха и на родителите им. Индивидът е потопен в нещо по-общо от самия него. Не бива да забравяме, че родителите не ни дават само обичайния жест, сходство в чертите на лицето и в тембъра на гласа, но и някои начини на изразяване, често употребявани словосъчетания, които, почти също така неосъзнати като интонацията, почти също така дълбоки, издават като нея отношение към живота. Що се отнася до девойките, вярно е, че родителите не им предават някои свои изрази, преди да достигнат известна възраст, най-често преди да станат жени. Пазят ги в запас. Така например, ако говорехме за картините на някой приятел на Елстир, Андре, ходеща все още с разпуснати коси, не можеше да си послужи с израза „изглежда, че като мъж е чаровен“, както казваха майка й и омъжената й сестра. Но и това ще дойде, щом й разрешат да ходи в Пале Роайал. Та нали още след първото си причастие Албертин казвала като една приятелка на леля си: „Това би ми се сторило страшничко.“ По същия начин й бяха подарили навика да повтаря това, което й се кажеше, за да покаже, че се интересува и държи да си състави собствено мнение. Кажеха ли, че някой художник рисува хубаво или че има красива къща, тя повтаряше: „Аха, хубаво ли рисува? Аха, красива ли е къщата му?“ И най-сетне от още по-общо естество, отколкото наследените черти, беше сочният елемент, заложен от родното място, източник на гласа им, и с който бе просмукана главно интонацията им. Когато Андре произнесеше рязко някой нисък тон, пряко волята й перигорската струна на гласовия й инструмент издаваше напевен звук, съответствуващ впрочем на южняшката чистота на чертите й. И постоянните лудории на Розмонд бяха в хармония със сочното й лице и глас на севернячка, макар да й бе дошъл до гуша провинциалният й акцент. Долавях истински диалози между тази област и темперамента на девойката, който диктуваше модулациите на гласа й. Диалог, не разногласие. Никакво разногласие не би могло да съществува между младата девойка и родния й край. Тя беше все още той. Впрочем въздействието на местните приноси върху таланта, който ги използува, като укрепва благодарение на тях, не накърнява индивидуалната стойност на творчеството му, независимо дали става дума за архитект, мебелист или музикант, то пак толкова точно отразява най-трудно доловимите черти на личността на човека на изкуството, независимо че е бил принуден да дяла санлистки мелничен камък или страсбургски червен пясъчник, че е спазвал чеповете, свойствени на ясена, или се е съобразявал, когато е писал музикална пиеса, с възможностите, пределите и звучността на флейтата или на алта.