Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

И така, ако преди да отида у Елстир, преди да видя негова марина на яхта с развято американско знаме и с млада жена в рокля от лек вълнен плат или батиста, и във въображението ми да възникне безплътно „копие“ на рокля от бяла батиста и на знаме и тутакси да закопнея ненаситно по рокля от бяла батиста и знамена край морето, тъй като това никога дотогава не ми се бе случвало — нали, застанал пред морето, се мъчех да прогоня от зрителното си поле къпещите се на предния план и яхтите с прекалено бели платна, напомнящи плажни костюми, с една дума, всичко, което разсейваше илюзията ми, че съзерцавам изконната морска стихия с все същия тайнствен живот, започнал още преди появяването на човешкия род и продължаващ чак до лъчезарните дни, които доскоро придаваха според мен баналния облик на еднакво навсякъде лято на това крайбрежие на мъглите и бурите, бележеха просто временно прекъсване, равностойно на паузата в музиката, сега лошото време ми се струваше злощастно явление, за което вече не можеше да има място в света на красотата, и страстно желаех да открия в действителността пейзажа, от който така се възторгвах, като се надявах, че времето ще бъде благоприятно, за да видя от високия скалист бряг сините сенки от картината на Елстир.

Сега вървях по пътя, без да засланям с ръка очи, както в дните, когато, представяйки си природата надарена с живот преди появяването на човека, противопоставяща се на всички досадни индустриални усъвършенствувания, пред които се прозявах от скука на всемирните изложения или у модистките, се опитвах да виждам само онази част на морето, където нямаше параходи, за да си го представям допотопно, съвременник на вековете, когато се е отделило от сушата, съвременник поне на първите векове на древна Гърция, и даващо ми възможност да повторя, със съзнанието, че отговарят на истината, стиховете на „дядо Льоконт“, които Блок обичаше:

Не можех вече да презирам модистките, след като Елстир ми бе казал, че със същия интерес би предал нежното им докосване, за да оправят или да погалят за последен път панделката или перата на някоя завършена шапка, както и движенията на жокея — и с тези свои думи бе очаровал Албертин. Но трябваше да се върна в Париж, за да се възхищавам от модистките, и да дойда повторно в Балбек, за да присъствувам на конните надбягвания и на състезанията с платноходки, защото щяха да бъдат подновени едва идущото лято. Изключено бе да видя дори яхта с облечени в бяла батиста жени на борда.

Често срещахме сестрите на Блок и бях принуден да ги поздравявам, откакто бях вечерял у баща им. Приятелките ми не ги познаваха.

— Не ми позволяват да играя с израелитки — казваше Албертин. Умишленото погрешно произношение на думата бе достатъчно указание, дори ако някой не е чул началото на изречението, че тези млади издънки на набожни буржоазни семейства не изпитваха симпатия към богоизбрания народ и сигурно с лекота биха повярвали, че евреите колят християнските деца.

— Всъщност вашите приятелки са нечиста пасмина — подхвърли ми Андре с усмивка, която означаваше, че и през ум не й минава да ги смята мои приятелки.

— Като всичко спадащо към племето им — заключи поучително Албертин със сведущ тон.

Истината е, че сестрите на Блок, натруфени и същевременно полуголи, сластни, дръзки, пищни и нечистоплътни, не правеха приятно впечатление. А една тяхна братовчедка, ненавършила още петнадесет години, предизвика възмущение в казиното с нескритото си обожание на госпожица Леа, чиито артистичен талант господин Блок-баща много ценеше, само че според мълвата самата тя имала слабост не към мъжете.

Понякога закусвахме следобед в някоя от фермите-гостилници в околността. Те носеха наименованията „Екор“, „Мария-Тереза“, „Херландски кръст“, „Игрална“, „Калифорния“, „Мария-Антоанета“. Малката тайфа се бе влюбила в последната.

Друг път, вместо да отидем в някоя ферма, се изкачвахме до върха на скалистия бряг и насядали на тревата, разтваряхме пакета със сандвичи и сладкиши. Приятелките ми предпочитаха сандвичите и се чудеха защо ям все шоколадена паста с готически орнамент от захар или кайсиев кейк. Просто нямах какво да споделя със сандвичите с честър и салата, невежа и нова храна. Докато пастите бяха осведомени, а кайсиевият кейк — бъбрив. Пастата имаше блудкавия вкус на сметана, а в кайсиевия кейк се чувствуваше свежестта на плодовете, — освен това и двата сладкиша знаеха толкова много неща за Комбре, за Жилберт, не само за Жилберт от Комбре, но и от Париж, на чиито следобедни закуски ги бях опитал отново. Те ми припомняха чиниите за курабийки със сцени от „Хиляда и една нощ“, които така развличаха със сюжетите си леля Леони, когато Франсоаз й носеше един ден Аладин, или Вълшебната лампа, а друг — Али Баба, събудения сънливец, или Синдбад моряка, отплаващ за Басра с всичките си богатства. Много ми се искаше да ги зърна отново, но баба не знаеше какво е станало с тях, пък и според нея те били най-прост порцелан, купен в оня край. Нима имаше значение, техните многоцветни винетки се инкрустираха в сивото Комбре, както стъклописите в църквата ни, святкащи като скъпоценни камъни, както прожекциите на вълшебния фенер в здрача на стаята ми, както индийските лютичета и персийският люляк пред гарата и местната железница, както колекцията от старинен китайски порцелан на леля в мрачното й жилище на стара провинциална дама.