Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Давах си сметка за всичко това, а разговаряхме толкова малко. Докато с госпожа дьо Вилпаризи или със Сен-Лу щях да изразя с думите си много повече удоволствие, отколкото действително бях изпитал, защото се разделях с тях уморен, легнал сред девойките, чувствувах, напротив, такава пълнота, че тя стократно компенсираше безсъдържателността и оскъдността на разговора ни и се изливаше от безмълвната ми неподвижност на вълни от щастие, чийто шепот замираше край тези току-що разцъфнали рози. Мирисът на цветя и плодове едва ли пропива по-дълбоко хилядите дреболии на безцелното съществуване на някой преболедувал, почиващ си по цял ден в цветна или овощна градина, както колоритът и уханието, които погледите ми търсеха, плъзгайки се по младите девойки, и чиято сладост накрая проникваше в мен. Така гроздето се налива със захар под слънцето. И понеже се точеха бавно и непрекъснато, тези толкова прости радости предизвикваха у мен, както у хората, които по цял ден лежат на морския бряг, дишат соления въздух и получават загар, отпускане, блажена усмивка и леко заслепяване, прибулващо едва ли не очите.

Сегиз-тогиз някое мило внимание от една или друга от тях караше тръпки да пробягват по цялото ми тяло и за известно време другите ми ставаха по-далечни. Така Албертин един ден попита:

— Кой има молив?

Андре й даде молив, Розмонд — парче хартия, а Албертин им каза:

— Ей, свахи такива, забранявам да гледате какво пиша! — И след като най-прилежно изписа всяка буква, сложила листа върху коленете си, тя ми го подаде с думите: — Внимавайте никой да не види!

Аз го разгънах и прочетох: „Много ви обичам.“

— Само че вместо да пишем глупости — внезапно се обърна тя рязко и сериозно към Андре и Розмонд, — трябва да ви покажа писмото, което получих тази сутрин от Жизел. Къде ми е умът! Нося го в джоба си, а колко полезно може да ни бъде.

Жизел бе счела за свой дълг да изпрати на приятелката си, за да го прочете на другите, съчинението, което бе написала на изпита по литература. Опасението на Албертин, че давали трудни теми, пак беше надминато от двете теми, между които е трябвало да избира Жизел. Едната била „Софокъл пише от ада на Расин, за да го утеши за неуспеха на «Атали», а другата «Предположете, че след първото представление на „Естир“ госпожа дьо Севине пише на госпожа дьо Лафайет, като изказва съжалението си, че тя не е била в театъра». От прекалено усърдие, което би трябвало да трогне преподавателите, Жизел бе избрала първата, по-трудна тема, и я бе развила така добре, че получила оценка четиринадесет и изпитната комисия я поздравила. Щели да й пишат общо много добър, ако не я били скъсали на изпита по испански. Албертин веднага ни прочете изпратеното от Жизел копие на съчинението й: на нея й предстоеше същия изпит и тя особено държеше да чуе мнението на Андре, която, много по-силна по литература от всички свои приятелки, можеше да й даде някои указания.

— Имала е късмет — каза Албертин. — Точно тази тема назубри тук с учителката си по френски.

Съчиненото от Жизел писмо на Софокъл до Расин започваше така:

«Скъпи приятелю, извинете, че ви пиша, без да имам честта лично да ви познавам, но нима новата ви трагедия „Атали“ не доказва, че сте изучили до съвършенство моите скромни произведения? В стихове говорят само протагонистите или главните действуващи лица в пиесата, но сте съчинили прелестни стихове, позволете да ви кажа това, без да ви лаская, за хоровете, които, както казват, не били лоши в гръцките трагедии, но във Франция са истинска новост. Освен това вашият талант, така свободен, изящен, запленяващ, толкова изтънчен и нежен, е достигнал и мощ, за която ви поздравявам. Атали и Иодай са герои, които съперникът ви Корней не би могъл по-добре да обрисува. Характерите са мъжествени, интригата — проста и въздействуваща. Това е трагедия, в която любовта не е основният двигател и най-искрено се радвам за това. Най-прочутите максими невинаги са най-верните. Ето един пример:

Вие доказахте, че и религиозното чувство, така спонтанно в хоровете ви, може да бъде не по-малко затрогващо. Широката публика е объркана може би, но истинските познавачи ви отдават заслуженото.

Държах да ви изкажа поздравленията си, към които присъединявам, драги колега, най-почтителните си чувства.»

През цялото време, докато четеше, очите на Албертин блестяха.