Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

На мен много ми се искаше да разбера с какво това чадърче е било по-различно от другите. А на Албертин още повече поради други причини, от женско кокетство. Но както Франсоаз казваше за своите суфлета: „Нужен е майсторлък“, разликата беше в кройката.

— Беше съвсем малък, съвсем кръгъл — описа ни го Елстир, — като китайско чадърче.

Приведох му за пример чадърите на няколко жени, но се оказа, че нямали нищо общо с него. Той намираше всички чадъри ужасни. Като човек с придирчив и много тънък вкус, за него разликата между онова, което носеха трите четвърти от жените и към което изпитваше отвращение, и нещо истински хубаво, което го очароваше, се състоеше в нищожна подробност, която обаче бе всичко. И обратно на мен, за когото всеки лукс бе обезплодяващ, усилваше желанието му да рисува, „за да се опита да създаде толкова приятни за окото неща“.

— Вижте, това момиченце вече разбра как са изглеждали шапката и чадърчето — каза той, като посочи Албертин, чиито очи пламтяха от желание да ги притежава.

— Как бих искала да съм богата, за да имам яхта! — сподели тя с художника. — Бих се посъветвала с вас за вътрешното обзавеждане. Какви чудни пътешествия бих правила! И колко приятно би било да отида на състезанията в Каус! Ами автомобил! Намирате ли красиви женските моди за возене в автомобил.

— Не, но ще станат някой ден — отвърна Елстир. — Освен това много малко са свестните шивачи. — Кало, макар че се увлича прекалено по дантелите, Дуй, Шьоруи, понякога Пакен. Останалите са нетърпими.

— Значи, има огромна разлика между тоалет от Кало и от някой неизвестен шивач? — попитах Албертин.

— Неизмерима, хлапенце! — отвърна тя. — Ах, извинете. Само че, уви, нещо, което ви излиза триста франка другаде, при тях струва две хиляди. Но затова пък между едното и другото, колкото от небето до земята. Само хора, които нищо не разбират, не виждат разликата.

— Точно така — обади се Елстир. — Без, разбира се, да се увличаме и твърдим, че разликата е толкова голяма, както между статуите в Рейнската катедрала и в църквата „Свети Августин“. Да, по повод катедралите — обърна се той само към мен, защото беше във връзка с разговор, в който момичетата не бяха участвували и никак нямаше да ги заинтересува, — онзи ден сравних пред вас църквата в Балбек с висока скала, с грамада от местни камъни и обратно — добави той, показвайки ми един акварел, — погледнете този бряг, скицата е направена съвсем наблизо, в Крьоние, вижте как тези мощни и тънко изрязани скали напомнят катедрала.

И наистина човек би ги взел за огромни розови сводове. Само че, нарисувани в горещ ден, те сякаш се бяха превърнали в прах, в изпарения от жегата, изпила наполовина и морето, което бе преминало, и то почти в газообразно състояние по протежение на цялото платно. В подобен ден, когато светлината бе разрушила сякаш действителността, тя се бе съсредоточила в тъмните и прозрачни създания, които поради контраста изглеждаха като живи, по-въздействуващи, по-близки: сенките, изжаднели за прохлада, изоставили пламналата шир, повечето се бяха укрили от слънцето в подножието на скалите, други плуваха бавно по водите като делфини, долепили се до излезлите на разходка лодки, чийто корпус удължаваха с лъскавите си сини тела върху бледата вода. Може би жаждата за прохлада, излъчвана от тях, засилваше усещането за жегата през този ден и ме накара да съжаля гласно, че не съм видял Крьоние. Албертин и Андре заявиха, че сто пъти досега е трябвало да отида там. В такъв случай бях пропуснал това, без да зная, нито да подозирам, че един ден тези скали ще събудят в мен такава жажда за красота, не точно природна, каквато търсех досега в скалистия бряг на Балбек, а по-скоро архитектурна. При това именно аз, който, дошъл да се любувам на царството на бурите, никога по време на разходките ми с госпожа дьо Вилпаризи, когато често го зървахме само отдалеч, изрисуван в пролуките между дърветата, не видях океана достатъчно реален, течен, жив, способен да мята водните маси, аз, който бих желал да го видя неподвижен само под зимния саван от мъгли, не можех да повярвам, че сега ще бленувам за море, превърнато в белезникава пара, загубило плътност и цвят. Но подобно на бленуващите хора в лодката, вцепенени от жегата, Елстир бе съумял да почувствува толкова дълбоко очарованието на това море, че бе предал и увековечил върху платното неуловимия отлив на водата, пулса на един дивен миг. И зрителят оставаше така запленен от това вълшебно изображение, че закопняваше само за едно: да обходи света, за да догони отлетелия ден с неговата мимолетна, потънала в сън прелест.