Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Тъй като Андре бе извънредно богата, а Албертин — бедно сираче, Андре с рядка щедрост й предлагаше своя разкош. Колкото до чувствата й към Жизел, те не бяха точно такива, каквито си ги представях аз. Скоро пристигнаха вести от студентката и когато Албертин показа писмото й, в което Жизел описваше на тайфата как е минало пътуването и как е пристигнала, извинявайки се с леността си, задето не е писала още на другите, именно Андре, която си представях скарана с нея, каза:

— Утре ще й пиша. Ако чакам тя да ми пише първа, ще има дълго да чакам, толкова е нехайна! И като се обърна към мен, добави: — Тя сигурно няма да ви се стори забележителна, но е много мило момиче, пък и аз наистина си я обичам.

Стигнах до заключението, че Андре никак не е злопаметна.

Когато не валеше, се разхождахме с колела по скалистия бряг или в полето и цял час преди това се разкрасявах и се сърдех, ако Франсоаз не ми бе приготвила достатъчно грижливо всичко необходимо. И в Париж, упрекнехме ли я в нещо, същата Франсоаз, толкова смирена, скромна и пленителна, когато честолюбието й бе поласкано, гордо и възмутено изправяше раменете си, приведени вече от възрастта. Тъй като честолюбието бе основният двигател в живота й, задоволството и доброто настроение на Франсоаз бяха право пропорционални на трудността на възложената й задача. Всичките й задължения в Балбек бяха толкова леки, че тя почти винаги ги изпълняваше с неудоволствие, стократно засилено и придружено от надменното й присмехулно изражение, когато се оплачех, отивайки на среща с приятелките си, че шапката ми не е изчеткана или че връзките ми не са в ред. Тя, която можеше да си даде много труд, без да има съзнанието, че е свършила нещо, при най-малката ми забележка, че сакото ми не е на мястото си, не само изтъкваше колко грижливо го „заключила в гардероба, а не да се праши“, и изричаше истинско хвалебствено слово за труда, който полагала, вайкаше се, че за нея Балбек не бил никаква почивка, че едва ли някой друг би водил живот като нейния.

„Не ми е ясно как може човек да разхвърля така нещата си, кой после ще се оправи в такава бъркотия. И на дявола ще му се вземе акъла.“

Или се задоволяваше да си придаде царствено изражение, поглеждаше ме с пламтящи очи и пазеше мълчание, което нарушаваше тутакси щом затвореше вратата ми и излезеше в коридора. Тогава в него отекваха приказките й, обидни за мен, както отгатвах, но неразличими като първите думи, които изричат понякога действуващите лица, преди да се появят на сцената. Между другото, когато се готвех да изляза с приятелките си, дори ако нищо не липсваше и ако Франсоаз бе в добро настроение, тя пак бе непоносима. Използувайки някои мои шеговити изказвания, които бях направил пред нея, чувствувайки нужда да говоря за девойките, тя с тайнствен вид ми разкриваше неща, които щях да зная по-добре от нея, ако бяха верни, но не бяха: просто ме бе разбрала погрешно. Тя си имаше свой характер като всички други. Отделният индивид никога не прилича на прав път, а ни изненадва със странните си и неизбежни завои, незабележими за околните, завои, по които ние трудно минаваме. Всеки път, щом стигнех до „шапката ми я няма“, „по дяволите Андре“, „по дяволите Албертин“, Франсоаз ме принуждаваше да се залутам по околни, неводещи никъде пътеки, които много ме забавяха. Същото беше и когато я карах да ми приготви сандвичи с честър или със салата и да купи плодов кейк за закуската с момичетата върху скалите — те можели да я заплащат поред, ако не били такива интересчийки, както заявяваше Франсоаз, на която в подобни моменти се притичваха на помощ цялата й атавистична провинциална алчност и простащина. Тя сякаш имаше чувството, че душата на покойната Йолали се бе въплътила с повече вкус, отколкото в свети Елоа, в прелестните тела на приятелките от малката тайфа. Вбесявах се от тези обвинения, защото си давах сметка, че стигах до място, след което добре познатият ми селски път, какъвто бе за мен характерът на Франсоаз, ставаше непроходим, за щастие не за дълго. Щом сакото се намереше и сандвичите бъдеха готови, отивах на среща с Албертин, Андре и Розмонд, а понякога и с някои други и тръгвахме пеш или на колела.

Доскоро щях да предпочета подобна разходка в лошо време. Тогава исках да видя в Балбек „страната на кимерийците“, а там не би трябвало да съществуват хубави дни, нахълтване на просташкото лято на курортистите в древния край, забулен от мъгли. Но всичко това, което пренебрегвах и отстранявах от живота, не само играта на слънчевата светлина, но състезанията с лодки, конните надбягвания, сега бих дирил страстно по същата причина, поради която по-рано бях копнял само за бурно море: просто защото и мъгливите, и слънчевите дни бяха свързани за мен с известна представа за красота. Защото няколко пъти отидох с приятелките си при Елстир и той тогава ми показа предимно скици на красиви собственици на яхти или ескиз на хиподрума близо до Балбек. В началото на запознанството ни бях признал плахо на Елстир, че не съм имал желание да участвувам в сборищата, устройвани там.