Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Дълго търпях ужасната й неискреност — ми бе казала тя, — подлостта й, безкрайните й лоши номера. Понасях всичко заради другите, но последната й мерзост преля чашата на търпението ми. — И тя ми разказа каква клюка пуснала тази девойка с цел да й навреди.

Ала думите, които Жизел обещаваше с поглед да ми каже, щом Албертин ни остави сами, не можаха да бъдат изречени, защото, застанала упорито между нас двамата и продължавайки да отговаря все по-лаконично, а после изобщо да не отговаря на приятелката си, Албертин я принуди да изостави бойното поле. Упрекнах я, задето се държа толкова неприятно.

— Да се научи да не бъде натрапчива. Не е лошо момиче, но е досадна. Няма нужда да си пъха гагата навсякъде. Защо се залепва за нас, без да я каним. Колко време се мъча да й внуша, че не е желана. Пък и много ми е противно, че носи косите си така. Не е прилично.

Докато Албертин ми говореше, се загледах в бузите й и се чудех какъв ли аромат, какъв ли вкус имат. Този ден те бяха не точно свежи, но гладки, равно розови, теменужно млечни като някои рози с восъчно лъскави листенца. Луд бях по тях, както по някой вид цветя.

— Не обърнах внимание — казах аз.

— А доста дълго я гледахте, човек би казал, че възнамерявате да нарисувате портрета й — отвърна тя, без да я смекчи фактът, че в момента именно нея гледах така. — Не мисля обаче, че може да ви допадне. Никак не е флиртаджийка. А вие сигурно обичате флиртаджийките. Тъй или иначе, няма вече да има случай да се залепва и да трябва да я отпращам, защото скоро заминава за Париж.

— И другите ви приятелки ли си отиват заедно с нея?

— Не, само тя, тя и нейната мис, защото има поправителен изпит, ще трябва да зубри горката. Не е весело, уверявам ви. Може да се случи добра тема. Всичко е случайност. Например на една наша приятелка дали: „Разкажете нещастен случай, на който сте били очевидец.“ Виж, това се казва късмет. Но едно момиче трябвало да отговори на въпроса (при това писмено): „Кого предпочитате за свой приятел — Алсест или Филент? 53“ Нямаше да напиша ни думичка. Най-напред независимо от всичко друго нима може да се задава такъв въпрос на девойки? Девойките дружат с други девойки и не са длъжни да дружат с мъже (тръпки ме побиха при тези нейни думи, доказващи, че има много малки изгледи да бъда допуснат в тайфата). Но дори и да бе зададен на младежи, какво ли щяха да измъдрят на такъв въпрос! Няколко родители са писали на „Голоа“ и са се оплакали от трудността на подобна тема. Най-интересното е, че в един сборник с най-сполучливи съчинения на наградени ученици тази тема е била развита два пъти блестящо по абсолютно противоположен начин. Всичко зависи от преподавателя. Единият държал да се пише, че Филент е ласкател и измамник, другият, че не можем да не се възхищаваме от Алсест, но той бил много заядлив и затова като приятел е за предпочитане Филент. Как искате да се оправят нещастните ученици, щом самите преподаватели не са на едно мнение? Но и това не е нищо, всяка година става все по-трудно. Жизел не може да изкара, освен ако някой не я пробута.

Прибрах се в хотела, баба я нямаше. Чаках я дълго. Най-сетне, когато се върна, я помолих горещо да ме пусне да отида при невероятно хубави условия на излет, който ще продължи може би две денонощия, закусих с нея, извиках кола и поръчах да ме отведат на гарата. Жизел нямаше да се учуди, като ме види.

Сменяхме ли влака в Донсиер, във влака за Париж имаше вагон с коридор и докато мис дреме, щях да отведа Жизел в някой тъмен ъгъл и да уговоря да се видим в Париж, като се постарая да ускоря колкото се може завръщането ми. Щях да я придружа до Кан или до Еврьо в зависимост от нейното желание и щях да взема обратния влак. Какво ли щеше да си помисли все пак тя, ако знаеше, че дълго се бях колебал между нея и приятелките й, че също както в нея се бях опитал да се влюбя в Албертин, в момичето със светлите очи и в Розмонд? Сега, когато с Жизел щеше да ме свърже взаимна любов, изпитвах угризения. Можех впрочем да я уверя, почти без да я лъжа, че Албертин вече не ми харесва. Видях я тази сутрин, когато, обърната почти гърбом към мен, се отдалечи с недоволно наведена глава, за да разговаря с Жизел. Косите й, сресани назад, различни от друг път и още по-черни, лъщяха, сякаш току-що бе излязла от водата. Представих си мокра кокошка и тези коси ме накараха тутакси да припиша на Албертин друга душа, а не внушената ми от теменужното лице и загадъчния поглед. За един миг бях видял само това от нея — лъскавите коси на тила й — и продължавах да виждам само тях. Паметта ни прилича на магазин, на чиято витрина е изложена ту една, ту друга снимка на едно и също лице. И обикновено последната остава дълго изложена сама. Докато кочияшът подкарваше все по-бързо коня, аз като че ли чувах признателните и нежни думи на Жизел, родени всичките от сърдечната й усмивка и от протегната ръка: в периодите от живота ми, когато не бях, но копнеех да бъда влюбен, не само носех в себе си физическия идеал за красота, който виждах и откривах отдалеч във всяка срещната жена, стига да не е много близо до мен, за да може неясните й черти да позволят подобно отъждествяване, но и духовния призрак — винаги готов да се въплъти — на жената, която щеше да се влюби в мен, да стане моя партньорка в любовната комедия, написана от край до край в главата ми още от детските ми години; струваше ми се, че всяко приятно момиче споделя желанието ми да участвува в нея, стига само да има подобаваща физика. Каквато и да беше „новата звезда“, която призовавах да създаде или възпроизведе ролята, сценарият, перипетиите или текстът на пиесата бяха подчинени на принципа ne verietur.