Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Макар и да знаеше какво представляват госпожици д’Амбрьосак (също както може да имаш най-големи възможности, но това не значи непременно, че можеш да постигнеш нещо друго, съвсем незначително), Албертин не ми се стори по-склонна да ме запознае с приятелките си.

— Много сте мил, че им приписвате някакви качества. Не им обръщайте внимание, те не представляват абсолютно нищо. Могат ли такива хлапачки да имат значение за човек с вашите достойнства. Андре поне е забележително умна. Не е лошо момиче, макар и да е чудачка, ала другите наистина са съвършено глупави.

Чак когато се разделих с Албертин, си дадох сметка колко бях натъжен, че Сен-Лу е скрил от мен годежа си, както че се е решил на толкова грозна постъпка — да се ожени, без да е скъсал с приятелката си. Няколко дни по-късно все пак срещнах Андре и понеже тя доста дълго разговаря с мен, се осмелих да й кажа, че бих желал да се видим на другия ден, но тя отказа, защото майка й не се чувствувала добре и не можела да я остави сама. Когато два дни по-късно отидох при Елстир, той ми каза, че съм бил много симпатичен на високата Андре.

— И на мен ми хареса още първия ден — забелязах аз — и я помолих да се видим, но не й беше възможно.

— Да, зная, разказа ми, много съжаляваше, но била приела да участвува в някакъв пикник на десет левги оттук. Щели да пътуват с каруца и нямала възможност да отклони поканата.

Макар лъжата да бе съвсем безобидна, тъй като ме познаваше много малко, не би трябвало да продължавам да общувам с човек, способен да лъже. Извършиш ли веднъж нещо, непременно ще го направиш и втори път. И ако всяка година отивате да се срещнете с приятел, който първите пъти не е дошъл на срещата, защото е бил хремав, ще го заварите пак настинал и пак няма да ви види поради същата причина, макар да си въобразява, че привежда различни доводи, свързани с обстоятелствата.

Една сутрин, няколко дни след като Андре ми бе казала, че трябвало да остане при майка си, я срещнах, докато бях с Албертин. Тя държеше в ръка някакво чудновато приспособление, завързано с канап, придаващо й прилика с „Идолопоклонството“ на Джото. То се нарича „диаболо“ и толкова отдавна е излязло от употребление, че пред портрет на момиче с диаболо в ръка бъдещите тълкуватели на картината ще могат да спорят какво държи, както пред някоя алегорична фигура от „Арената“. Малко след това към нас се приближи приятелката им, която ми се стори бедна и жестокосърдечна първия път, когато се присмя злорадо на стареца, когото Андре почти докосна с краката си: „Дожаля ми за горкото старче.“

— Добър ден, да не би да преча?

Тя бе свалила шапката си, която й досаждаше, и косите й се спускаха над челото й като дивен и непознат растителен вид с нежни листенца. Може би раздразнена, че приятелката й е без шапка, Албертин не отговори нищо и остана ледено безмълвна, ала момичето не си отиде, макар тя да го държеше на известно разстояние от мен, като ту се спираше за малко с него, ту ме настигаше, оставяйки го зад нас. Принуден бях да поискам пред него да ни запознае. В момента, когато Албертин назова името ми, върху лицето и в сините очи на момичето, сторило ми се така жестоко, когато бе казало: „Дожаля ми за горкото старче“, се появи и блесна сърдечна, приветлива усмивка и то ми подаде ръка. Косите му бяха златисти, ала не само те: при все че бузите бяха розови, а очите — сини, лицето му беше като обагрено от утрото небе, цялото в блестящи златни точици.

Запален в същия миг, си казах, че девойката става плахо дете, когато се влюби; че тя остана с нас въпреки неучтивостта на Албертин заради мен, от любов към мен, и сигурно е щастлива, че най-сетне можа с този усмихнат и сърдечен поглед да ми довери, че ще бъде толкова мила с мен, колкото е рязка с другите. Сигурно ме бе забелязала на плажа, преди да имам представа за нея, и си е мислила за мен, може би за да предизвика възхищението ми, се бе подиграла със стария господин и защото не успяваше да се запознае с мен, имаше такова начумерено изражение през следващите дни. Често я виждах от хотела вечер да се разхожда по плажа. Вероятно с надеждата да ме срещне. А сега, смутена от присъствието на Албертин, както би се смутила от цяла тълпа, тя продължаваше да върви с нас въпреки студеното държане на приятелката си само с надеждата да остане последна, да си уговори среща с мен в час, когато ще може да се измъкне, без другите да я усетят, и да се видим на някое безопасно място преди църковната служба или след играта на голф. Доста трудно беше да я видя, защото беше скарана с Андре, която я ненавиждаше.