Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Октав печелеше награди в казиното на всички конкурси за бостон, танго и прочие и затова можеше, ако пожелаеше, да се ожени изгодно за някоя от посетителките на морския курорт, където не в преносен, а в буквален смисъл момичетата се омъжват за „кавалера си“. Той запали пура, като каза на Албертин, сякаш я молеше да му разреши да довърши спешната си работа, докато разговаря с нея:

— Позволявате, нали?

Защото никога не можеше „да стои, без да върши нещо“, макар всъщност да не правеше никога нищо. И тъй като пълното бездействие накрая води до същия резултат, както и непосилното напрежение не само в умствената дейност, но и в дейността на тялото и мускулите, постоянната интелектуална незаетост под замисленото чело на Октав бе предизвикала в края на краищата, въпреки спокойния му външен вид, безплодни напъни да мисли, които нощем му пречеха да спи, както би могло да се случи с някой преуморен метафизик.

Хрумна ми, че ако познавам приятелите им, по-често ще виждам девойките и едва не помолих Албертин да ме запознае с Октав. Щом той си тръгна, повтаряйки: „Изложих се“, споделих желанието си с нея. Мислех, че по този начин ще й внуша да ме запознае с него при следващата ни среща.

— И таз добра. Да не седна да ви запознавам с едно жиголо. Тук гъмжи от такива. Но те не биха могли да разговарят с вас. Този играе чудесно голф, и толкоз. Познавам го, съвсем няма да ви допадне.

— Приятелките ви ще бъдат недоволни, че ги изоставяте — казах й аз с надеждата, че ще ми предложи да ги настигнем заедно.

— Ами, много съм им притрябвала.

Срещнахме Блок. Той ми се усмихна дяволито и многозначително и смутен от присъствието на Албертин, която не познаваше или я знаеше, без да се е запознал с нея, наведе само глава вдървено и неприветливо.

— Как се казва този дивак? — изненада се Албертин. — Чудя се защо ме поздравява, след като не ме познава. Затова и не му отвръщам.

Нямах време да й отговоря, защото Блок се насочи право към нас с думите:

— Извинявай, че прекъсвам разговора ви, но искам да те предупредя, че утре заминавам за Донсиер. Не мога повече да отлагам, без да се покажа невъзпитан, и се питам какво ли си мисли Сен-Лу-ан-Бре за мен. Да знаеш, че вземам влака в два часа. А ти прави каквото знаеш.

Аз обаче имах само едно наум — да видя отново Албертин и да се опитам да се запозная с приятелките й. Донсиер ми изглеждаше на края на света, щом те нямаше да отидат там, а самият аз щях да се прибера след часа, когато минават по плажа. Заявих на Блок, че ми е невъзможно.

— Добре тогава, ще отида сам. Съгласно двата смешни александрина на месир Аруе 51ще кажа на Сен-Лу:

— Не мога да отрека, че е доста хубаво момче, но колко е гаден! — каза ми Албертин.

Никога не съм смятал Блок за хубаво момче. Той всъщност беше такъв. С леко издадена напред глава и доста гърбав нос, с извънредно умното изражение на човек, съзнаващ интелектуалното си превъзходство, лицето му бе по-скоро приятно, ала той не можеше да се хареса на Албертин. Може би поради нейните недостатъци, поради коравосърдечието и неотзивчивостта на тайфата им, с отрицанието им към всичко, което беше извън нея. А и по-късно, когато й го представих, нейната неприязън не намаля. Блок спадаше към среда, в която е постигнат особен компромис между насмешливото отношение срещу светските хора, съчетано с тачене на добрите маниери, задължително за всеки, чиито „ръце са чисти“; в неговата среда не спазваха светските норми за приличие, а същевременно предявяваха особено противни светски претенции. Когато го запознаваха с някого, той се покланяше със скептична усмивка, но прекалено почтително, и казваше, ако това бе мъж: „Много ми е приятно, господине“, като тонът на гласа му издаваше подигравка към произнесените думи и същевременно съзнание, че така не може да говори някой простак. Посветил този първи миг на установения обичай, който спазваше и в същото време осмиваше (както например приветствието му по случай първи януари: „Желая ви приятна и щастлива Нова година“), той придобиваше хитро изражение и изричаше нещо оригинално и често съвсем логично, но което „действуваше на нервите“ на Албертин. Когато й казах първия ден, че името му е Блок, тя възкликна:

— Можех да се обзаложа, че е чифут. Много ги бива да важничат.

Впрочем по-късно Блок дразнеше Албертин и с друга своя черта. Подобно на много интелектуалци, той не умееше да говори просто за обикновени неща. Изнамираше за всичко изискано определение, а после обобщаваше. Това отегчаваше Албертин, тя не обичаше твърде да се занимават с нея, както например когато си бе навехнала крака и не трябваше да се движи, а Блок заяви: