Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

И все пак, колкото и неизбежни разочарования да ни носи подобен подход към същество, което само сме зърнали, а после на воля сме си го представяли, единствено той е полезен за чувствата ни, защото поддържа техния плам. Колко убийствено скучен е животът на хора, които от леност или плахост отиват направо с кола у приятели, с които са се запознали, без отначало да са мечтали за тях и без никога да са посмели да се отбият пътем край нещо, което ги привлича!

На връщане си мислех за матинето, представих си отново как доядох еклера, преди Елстир да ме заведе при Албертин, как дадох на стария господин розата, всички тези подробности, които, подбрани без наше знание по силата на обстоятелствата и съчетани случайно и своеобразно, съставляват картината на първата среща. Но аз добих впечатлението, че гледам тази картина под друг зрителен ъгъл, някак отдалеч, и си дадох сметка, че тя не е съществувала само за мен, когато няколко месеца по-късно, говорейки с Албертин за деня на запознанството ни, тя ми припомни за голяма моя изненада и еклера, и даденото цвете, всичко, което си въобразявах не само, че е важно единствено за мен, но че не е било забелязано освен от мен, а го намирах зарегистрирано в паметта на Албертин, при това в неподозирана за мене версия. Още от онзи първи ден, когато на връщане в къщи анализирах спомена от преживяното, аз разбрах какъв сполучлив циркаджийски номер бе изпълнен, как бях разговарял за миг с личност, която благодарение на ловкостта на фокусник, без да има нищо общо с момичето, което толкова дълго бях следил на плажа, бе заела неговото място. Можех впрочем да отгатна, че ще стане така, защото момичето от плажа беше моя измислица. Въпреки това, откакто в разговора си с Елстир аз го бях отъждествил с Албертин, се чувствувах морално задължен да спазя любовните обещания, направени на въображаемата Албертин. Сгодяваш се задочно, а после се чувствуваш длъжен да се ожениш за подставеното лице. Впрочем, ако поне временно се бях избавил от една тревога, успокоена от спомена за добрите маниери на девойката, от израза „съвършено обикновена“ и от възпаленото слепоочие, този спомен от своя страна будеше друг вид влечение в мен, нежно и съвсем не мъчително, едва ли не братско, което след време можеше също да стане опасно, като породи у мен потребност час по час да целувам тази нова девойка, чиито добри маниери и стеснителност, чиято неочаквана готовност спираха ненужния полет на въображението ми, но будеха у мен умилена признателност. А и освен това паметта тутакси почва да прави клишета, независими едно от друго, премахва всяка връзка, всяка последователност между изобразените на тях сцени и в колекцията снимки, които излага, последната не унищожава непременно предходните. Срещу безинтересната, затрогваща Албертин, с която бях разговарял, виждах тайнствената Албертин на морския бряг. Сега те се бяха превърнали в спомени, т.е. в изображения, и ми се струваха еднакво неверни и двете. За да приключа с първия ден на запознанството ни, опитвайки се да си представя отново бенчицата на бузата й под окото, се сетих, че когато Албертин си тръгваше от дома на Елстир, забелязах същата бенка на брадичката й. Изобщо всеки път, когато я срещнех, ми правеше впечатление, че има бенка, но после блуждаещата ми памет я разхождаше по лицето й и я лепваше ту тук, ту там.

Също както въпреки разочарованието ми от църквата в Балбек, пак ми се искаше да отида в Кемперле, Понтавен и Венеция, макар и да бях разочарован, че госпожица Симоне съвсем малко се отличаваше от познатите ми девойки, утешаваше ме мисълта, че дори ако самата Албертин не отговаря на надеждите ми, чрез нея можех поне да се запозная с приятелките й от малката тайфа. Отначало сметнах, че това няма да ми се удаде. Понеже Албертин щеше да остане още дълго време в Балбек, както и аз, реших, че е най-добре да не се престаравам, а да изчакам да я срещна случайно. Ала ако дори я срещах всеки ден, имаше опасност тя да се задоволи да отговори отдалеч на поздрава ми и в такъв случай нямаше да постигна нищо, дори това да се повтаря всеки ден до края на лятото.

Не след дълго, в една дъждовна и почти студена сутрин на дигата ме спря девойка с шапче на главата и с маншон, така различна от момичето от матинето у Елстир, че отъждествяването на двете ми се стори операция, непосилна за ума ми. Все пак тя ми се удаде, но след кратка изненада, която като че ли не убягна на Албертин. От друга страна, едва припомнил си „добрите й маниери“, които ми бяха направили впечатление, тя ме смая, напротив, с грубия си тон и държане в духа на „тайфата“. Пък и слепоочието й вече не беше оптически център и поръчител, че това е същото лице, било защото бях застанал от другата страна, било защото бе скрито под шапчицата или възпалението беше минало.