Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Умиротворението, възцарило се в мен ведно с вероятността да се запозная, когато пожелая, с младите момичета, ми беше особено ценно, тъй като през близките следващи дни нямаше да мога да ги дебна на плажа — бях погълнат от предстоящото заминаване на Сен-Лу. Баба държеше да засвидетелствува признателността си на моя приятел, който бе проявил толкова внимание към нея и мен. Казах й, че е голям почитател на Прудон, и й внуших идеята да поиска да й пратят множеството саморъчно написани писма на този философ, които тя бе купила. Щом пристигнаха, Сен-Лу дойде да ги види в хотела, точно в навечерието на заминаването си. Прочете ги жадно, като със страхопочитание обръщаше страниците и се мъчеше да запомни някои изрази. После стана и докато се извиняваше на баба, че се е застоял толкова дълго, тя му каза:

— Но защо, вземете ги, те са ваши, заради вас поръчах да ми ги пратят.

Той бе така щастлив, че не можа да се овладее, също както при физическа реакция, неподвластна на волята, изчерви се като наказано дете и баба бе много по-трогната от усилията му (неуспешни) да сдържи буйно избликналата си радост, отколкото от всичките му благодарствени думи. А той и на другия ден, наведен от прозорчето на местното влакче, с което замина за гарнизона си, още веднъж ме помоли да го извиня пред нея, че недостатъчно й е благодарил. Гарнизонът му наистина беше много наблизо. Първоначално мислеше да отиде с каретата си, както бе правил, преди да отпътува окончателно, когато трябваше да се върне вечерта в Балбек. Ала този път се наложи да прати големия си багаж с влакчето и сметна, че е по-разумно да се качи и той, като се вслуша в мнението на управителя на хотела, с когото се посъветва. Той му каза, че с кола или влак „ще бъде почти равноправно“! Искаше да каже „почти равностойно“ (или, както би се изразила Франсоаз, „едно на друго все то“).

— Така да е — реши Сен-Лу, — ще взема „въртележката“.

И аз щях да се кача в нея, ако не се чувствувах уморен, и щях да изпратя приятеля си чак до Донсиер. Но през цялото време, докато чакахме на гарата в Балбек, т.е. докато машинистът чакаше, пиейки разхладителни напитки, закъснелите си приятели, без които не искаше да тръгне, го уверявах, че няколко пъти седмично ще ходя при него. Тъй като на гарата, за голямо неудоволствие на Сен-Лу, бе дошъл и Блок, който чуваше как той настоява да отида да обядвам, да вечерям, да спя в Донсиер, накрая Сен-Лу му каза с извънредно студен тон, предназначен да опровергае принудената му любезна покана и да внуши на Блок, че му я отправя от немай-къде.

— Може да ме потърсите в полка, ако случайно минете през Донсиер някой следобед, когато съм свободен, макар че това почти никога не ми се случва.

А може би Робер се страхуваше също, че няма да отида сам, и въобразявайки си, че съм по-близък с Блок, отколкото показвам, ми даваше възможност да го взема за свой спътник и придружител.

Опасявах се да не би Блок да се е докачил от тона на Сен-Лу и от тази покана, придружена от препоръка да не се отзове на нея: според мен Сен-Лу щеше да стори по-добре, ако не бе казал нищо. Излъгал се бях обаче, защото, щом влакчето замина, по целия път до кръстовището, където трябваше да се разделим, защото едната улица водеше в хотела, а другата към вилата им, Блок настояваше да кажа кога ще отидем в Донсиер, защото след „толкова любезната покана на Сен-Лу“ щяло да бъде „много просташко от негова страна“ да не я приеме. Бях доволен, че Блок не си е дал сметка или не се бе засегнал особено много, щом предпочита да се престори, че не е забелязал с какъв далеч ненастойчив и неучтив тон бе отправена тази покана. Искаше ми се все пак заради самия него, да не изпадне в смешно положение, като веднага хукне към Донсиер. Но не смеех да му дам съвет, който сигурно щеше да му бъде неприятен, защото щеше да му покаже, че не е желан от Сен-Лу, а сам се навира. И то прекалено. Макар всичките му недостатъци от този род да се изкупваха при него от забележителни качества, каквито не се срещат у други по-сдържани хора, крайната му недискретност беше вбесяваща. Ако слушах него, трябваше непременно още същата седмица да отидем в Донсиер (казваше „ние“, защото мисля, че разчиташе малко на моето присъствие, за да оправдае своето). По целия път току ме спираше — пред затуления от дървета гимнастически салон, пред тенис корта, пред вилата им, пред сергията със скариди — и ме молеше да определя ден, и понеже не го сторих, се раздели сърдит с мен, като заяви троснато: