Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Трябваше да продължа разходката с Елстир. Видях се в едно огледало. Не ми стигаше бедата, че не ме представи на девойките, ами и връзката ми беше на една страна и изпод шапката ми се подаваха дългите ми коси, а това никак не ми отиваше. Щастливо обстоятелство беше все пак, че дори в този вид девойките ме срещнаха с Елстир и няма да могат да ме забравят. Второто щастливо обстоятелство беше, че послушах баба и си сложих красивата жилетка, а насмалко щях да облека една отвратителна, а освен това взех и най-хубавото си тръстиково бастунче. Тъй като желаното събитие никога не протича, както сме си го представяли, за сметка на изгодите, на които сме разчитали, възникват други, неочаквани и едно на друго всичко се уравновесява. Толкова се боим от най-лошото, че накрая сме склонни да се смятаме, общо взето, облагодетелствувани от съдбата.

— Така щях да се радвам да се запозная с тях — казах на Елстир, когато го настигнах.

— А защо тогава се спряхте цял километър зад мен?

Той каза тези думи не защото съответствуваха на мисълта му, тъй като, ако искаше да изпълни желанието ми, можеше съвсем лесно да ме извика, но навярно бе чувал подобни формули, присъщи на обикновените хора, уловени в провинение, и понеже и забележителните личности в някои неща не се отличават от простосмъртните, те черпят ежедневните си извинения от същия репертоар, както всеки ден вземат хляб от същия хлебар. А може би подобна фраза, която би трябвало да се тълкува донякъде обратно, защото буквалният й смисъл противоречи на истината, е неизбежно следствие, негативно изображение на даден рефлекс. И той добави:

— Те бързаха.

Аз си помислих, че те по-скоро не са пожелали да ме извика, понеже не съм им особено симпатичен. Иначе той непременно щеше да го стори, след като толкова го бях разпитвал за тях и сигурно бе отгатнал живия ми интерес.

— Разказвах ви за Каркетюи — каза той, преди да се сбогувам с него пред вратата на вилата му. — Нарисувал съм една малка скица, на която се вижда по-добре бреговата линия. Картината не е лоша, но е нещо друго. Ако ми разрешите, ще ви я подаря за спомен от дружбата ни — завърши той, защото хората, които ни отказват това, което желаем, ни предлагат в замяна нещо друго.

— Много бих желал да притежавам снимка на портрета на мис Сакрипан, ако случайно имате. Но що за име е това?

— Под това име моделът игра в една глупава оперетка.

— Вие като че ли сте убеден, че познавам тази актриса, но аз всъщност не я познавам, господине.

Елстир замълча.

— Не вярвам да е госпожа Суан преди женитбата й — добавих аз, внезапно налучкал истината: подобни прозрения не са чести, но ако сме ги имали, те доказват донякъде основателността на теорията за предчувствията, ако естествено се постараем да забравим случаите, които я опровергават.

Елстир не ми отговори. Явно беше портрет на Одет. Тя не бе пожелала да го запази в дома си по много съображения, някои прекалено очевидни. Ала имаше и други. Портретът бе правен по времето, когато тя още не бе дисциплинирала чертите си и не бе превърнала лицето и тялото си в творението, с чиито общи линии през следващите години трябваше да се съобразяват фризьорите и шивачите й, не беше още самата тя, с начина на държане, говорене, усмихване, полагане на ръцете, гледане, мислене. Само извратеността на преситен любовник като Суан можеше да предпочете пред многобройните снимки на Одет ne varietur, каквато бе станала прелестната му жена, малката снимка в спалнята му, на която се виждаше под сламена шапка, украсена с виолетки, слаба, доста грозновата млада жена с бухнали коси и уморено лице.

Впрочем дори ако портретът не беше правен както снимката, преди Одет да организира чертите си и да се превърне в нов тип жена, величествена и запленяваща, а след това, начинът на виждане на Елстир щеше да долови под сегашната Одет предишната. Геният на художника действува също както свръхвисоките температури, които имат способността да разлагат съчетанията от атоми и да ги групират в съвсем противоположен ред, съответствуващ на друг тип съчетания. Цялата изкуствена хармония, която жената е наложила на чертите си, като всеки ден, преди да излезе, проверява зорко в огледалото дали тя още е налице и поправя шапката, приглажда косите, придава игривост на погледа, за да не я наруши, рухва за секунда под погледа на художника, който на нейно място прегрупира чертите й с цел да постигне идеала за жена и живопис, който носи в себе си. Често се случва също така след известна възраст окото на големия творец да вижда навсякъде елементите, необходими, за да установи единствените съотношения, които го интересуват. Подобно на непридирчиви работници и играчи, които се задоволяват с това, което им е подръка, той би могъл да каже за каквото и да е: „Ще свърши работа.“ Така в миналото една братовчедка на Люксембургската принцеса, горда хубавица, увлечена по изкуство, ново за онази епоха, поискала от най-прочутия художник-натуралист да нарисува портрета й. Окото на художника тутакси открило онова, което търсил навред. И вместо високопоставена дама той изрисувал на платното момиче, разнасящо поръчки по домовете, а зад него обширна наклонена лилава плоскост, напомняща площад Пигал. Но дори без да отиваме толкова далеч, портретът на жена от някой голям художник не само никак не отговаря на някои нейни изисквания (например желанието на стареещата жена да се фотографира с почти момичешки дрехи, които да подчертаят все още младежката й талия, за да изглежда като сестра или дори дъщеря на дъщеря си — ако последната по този случай е облечена съвсем допотопно) и ще подчертае, напротив, недостатъците, които моделът му се стреми да скрие, защото те — например трескавият или зеленикав тен на лицето — го привличат повече със своята „характерност“. Те обаче непременно разочароват обикновения зрител и правят на пух и прах идеала, чиито устои жената е поддържала така надменно, идеал, поставящ я извън и над останалите хора с чисто нейния, неизменен външен вид. Смъкната от пиедестала си, лишена от типичната си външност, под която е царствувала неуязвима, тя е вече коя да е жена, в чието превъзходство съвсем не вярваме. Ние до такава степен сме свеждали до тази типична външност не само красотата на Одет например, но индивидуалността, самоличността й, че пред портрет, лишил я от нея, сме изкушени да възкликнем не само: „Колко е грозен“, а и: „Колко не й прилича.“ С мъка можем да повярваме, че е тя. Не я разпознаваме. И все пак си даваме сметка, че пред нас стои същество, което вече сме виждали. Само че не е Одет. Лицето, тялото, външният вид ни са познати, но не ни напомнят жената, която никога не е стояла така, чиято обичайна поза съвсем не очертава тази странна и предизвикателна арабеска, но други жени, всички нарисувани от него жени, колкото и различни помежду си, които той обича да показва анфас, с подаващ се изпод полата строен крак, с широка кръгла шапка в ръка на височина до коляното, което тя прикрива; симетрична на другия кръг, даден анфас — лицето. И най-сетне гениалният портрет не само размества съставните елементи на типа, създаден от кокетството на някоя жена или от егоистичното й схващане за красотата, но ако е отдавнашен, той не се задоволява да състари оригинала, подобно на фотографията, защото ни го показва в излезли от мода одежди. Портретът е датиран не само от начина на обличане на жената по онова време, но и от съответния маниер на художника. Първият маниер на Елстир беше за Одет съкрушително кръщелно свидетелство, защото не само я превръщаше, както и тогавашните й снимки, в по-малка сестра на прочутите кокотки, но защото издаваше, че портретът й е съвременник на многобройните портрети, рисувани от Мане или Уислър по изчезнали вече модели, принадлежащи днес на забвението или на историята.