Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Най-сетне той прокара за последен път четката по цветята върху картината. Загубих още няколко минути, за да им се полюбувам. Нищо не жертвувах, защото бях сигурен, че девойките вече не са на плажа. Но дори и ако предполагах, че са още там и ще ги изпусна заради тези изгубени минути, пак щях да разгледам картината, защото щях да си кажа, че Елстир се интересува повече от своите цветя, отколкото от моята среща с девойките. Характерът на баба, съвсем противоположен на свеобхватния ми егоизъм, все пак бе повлиял на моя. Ако някой, който ми е безразличен и винаги само съм се преструвал, че го обичам и уважавам, е застрашен от обикновена неприятност, докато самият аз съм изложен на реална опасност, не бих могъл да не го съжаля, сякаш го е сполетяла голяма беда, и да омаловажа надвисналата над мен опасност, защото ми се струва, че той вижда нещата именно в такова съотношение. Ако трябва да кажа истината, аз отивах още по-далеч и не само не се вайках, че ме грози опасност — бих тръгнал право насреща й, а другите бих се постарал да предпазя от нея, макар и подхвърляйки сам себе си на риск.

Това се обяснява с поредица от причини и всички обяснения не са в моя полза. Ето в какво се състои една от причините: когато разсъждавах спокойно, излизаше, че държа на живота си и все пак всеки път, когато ме обхващаше душевно вълнение или даже когато просто бяха разстроени нервите ми, понякога заради такива дреболии, за които не си струва да се говори, а после излизаше някакъв непредвиден случай, застрашаващ ме с гибел, то новата тревога ми се струваше в сравнение с предишната дребна и предизвикваше у мен чувство — бих казал — на блажено облекчение. Така че аз съвсем не съм храбрец, а между другото знам една своя способност, която, когато съм здравомислещ, я възприемам като дълбоко чужда за мен, абсолютно неразбираема: опиянението от опасността. Но даже ако опасността, и при това — смъртна, възникваше в безоблачен и щастлив период от живота ми, аз непременно, ако някой друг е около мен, бих го защитил, а сам бих останал на опасното място. Когато на основата на вече твърде големия опит аз стигнах до извода, че винаги действайки по такъв начин и че, освен радостта, това нищо не ми носи, аз за велик мой срам разкрих следното: въпреки това, което аз винаги зачитах и утвърждавах, много ме вълнува какво си мислят другите за мен. Това своеобразно с нищо външно непроявяващо се самолюбие впрочем няма нищо общо с тщеславието, нито с горделивостта. Всичко онова, което е способно да удовлетвори тези чувства, но само с мъничко да не ме зарадва, аз бих го избегнал. Затова пък не бих се лишил от удоволствието да покажа на онези, от които успявах да скрия тези неголеми мои достойнства, които биха могли, макар и едва-едва, да ме издигнат в техните очи, че прилагам големи усилия, за да спася от смърт тях, пренебрегвайки самия себе си. Тъй като тук движеща сила се явява самолюбието, а не добродетелта, то намирах за напълно естествено, че те постъпват иначе. Изобщо не ги осъждах за това, а между другото аз може би бих ги осъдил, ако се ръководех от чувството за дълг — тогава бих разсъдил, че изпълнението на дълга е задължително и за тях, както е за мен. Не, напротив, аз смятах, че онези, които пазят живота си, постъпват във висша степен благоразумно, макар и аз да не мога да не жертвам своя, а нали все пак осъзнавам, че това е престъпно и глупаво, — отчетливо го осъзнавам след време, когато, струва ми се, накрая се убедих, че животът на много хора, които засланям с тялото си, ако избухне бомба, струва по-малко от моя.

Впрочем денят, когато отидох при Елстир, бе още много далеч от времето, когато щях да осъзная разликата в духовната стойност на хората, пък и в случая не ставаше въпрос за опасност, а просто се обаждаше вече гибелното ми честолюбие: да не дам вид, че държа повече на удоволствието, за което така пламенно копнеех, отколкото акварелистът да довърши картината си. Най-сетне тя бе готова. А когато излязохме навън, разбрах, че не беше толкова късно, колкото се опасявах, дните през лятото са много дълги. Отидохме на дигата. До какви ли не хитрини прибягнах, за да задържа Елстир на мястото, където според мен все още можеха да минат младите момичета! Показвах му стръмните скали до нас и безспир го разпитвах за тях, за да забрави времето и да остане по-дълго. Струваше ми се, че е по-вероятно да срещнем младата компания към края на плажа.

Бих искал да видя заедно с вас малко по-отблизо скалите — предложих аз на Елстир, тъй като бях забелязал, че едно от момичетата често отива натам. — А през това време разкажете ми за Каркетюи. Ах, как бих искал да отида там! — добавих аз, без да съобразя, че необичайното своеобразие, изразено така мощно в „Пристанището на Каркетюи“, се дължи повече на индивидуалното виждане на художника, отколкото на спецификата на местността.