Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

Колебаех се коя от девойките ми харесва най-много, тъй като всяка притежаваше по мъничко от общото очарование, на което се бях поддал в първия миг, и това бе още една причина да си позволявам по-късно, дори по времето на най-силната ми, втората ми любов към Албертин, съвсем за кратко да не съм влюбен в нея. Може би защото бе блуждала около всички нейни приятелки, преди да се насочи окончателно към самата нея, любовта ми запазваше известен „луфт“ между себе си и образа на Албертин, луфт, който й даваше възможност подобно на не добре нагласено осветление да се насочи към други, преди да се върне към нея. Връзката между болката ми и споменът за Албертин не ми се струваше неизбежна, можех евентуално да я свържа с образа на друга жена. Затова ми се удаваше поне за миг да залича действителността, не само външната действителност, както по време на любовта ми към Жилберт (когато се бях убедил, че любовната ми страст е вътрешно състояние, защото от самия себе си извличах особеното, характерното очарование на любимото същество, всичко онова, поради което то ми бе необходимо, за да се чувствувам щастлив), но дори и вътрешната, чисто субективната действителност.

— Няма ден една или друга от тях да не мине край ателието и да не се отбие за малко при мен — ми каза Елстир и ме хвърли в отчаяние при мисълта, че ако бях дошъл да го видя още щом баба бе настояла, вероятно отдавна щях да познавам вече Албертин.

Тя се отдалечи. Не я виждах от ателието. Помислих, че е отишла при приятелките си на дигата. Ако можех да попадна там с Елстир, щях да се запозная с тях. Измислях хиляди поводи, за да го предумам да излезе на плажа с мен. Не бях вече така спокоен, както преди появяването на девойката в рамката на прозорчето, дотогава толкова привлекателно с виещото се цвете, а сега съвсем празно. Елстир ме зарадва, но и същевременно ме притесни, като каза, че би се поразходил с мен, но държи непременно да довърши най-напред започнатата картина. Рисуваше цветя, но не цветята, които бих предпочел да ми нарисува вместо чийто и да било портрет — глогини, розови трънки, синчец, ябълков цвят, за да ми разкрие чрез гениалното си прозрение онова, което толкова често напразно се опитвах да доловя.

Докато рисуваше, Елстир ми говореше за ботаника, но аз не го слушах. Самият той не ми стигаше вече, беше само необходим посредник между девойките и мене. Обаянието, което едва до преди няколко мига му придаваше дарованието, беше ценно дотолкова, доколкото преливаше малко и към мене самия в очите на малката компания, на която той щеше да ме представи.

Сновях нетърпеливо напред-назад в очакване да свърши. Разглеждах разни етюди, повечето обърнати към стената и наслагани един върху друг. Така измъкнах един акварел, навярно от доста далечен период от живота на Елстир, и той събуди в мен неповторимото очарование от творба не само превъзходно изпълнена, но и с толкова странен и прелъстителен сюжет, че сме склонни да му препишем част от нейното обаяние, като че ли художникът е имал само заслугата да го долови, да го проучи внимателно, след като е било материализирано вече в природата, и да го възпроизведе. Мисълта, че могат да съществуват подобни обекти, прекрасни, независимо от начина, по който ги е предал художникът, удовлетворява вродения ни материализъм, оборван от разума, и служи за противовес на абстракцията на естетиката. Акварелът бе портрет на млада, не хубава, но интересна жена, на главата с шапка, напомняща бомбе, с вишнева панделка по края. Едната й ръка, в ръкавица без пръсти, държеше запалена цигара, а другата прикрепяше до коляното й най-обикновена голяма градинска шапка от слама за предпазване от слънцето. На масата до нея ваза с карамфили. Често, както в този случай, своеобразието на творбата се дължи главно на особените, не съвсем ясни за нас обстоятелства, при които е била създадена, например дали странният тоалет на някоя жена е маскараден костюм, или, напротив, червеният плащ на някой старец, който сякаш се е преоблякъл, за да угоди на прищявката на художника, не е всъщност тогата му на професор или съветник или пък кардиналската му наметка. Смущаващото в съществото, чийто портрет разглеждах, идваше, без аз да осъзная това, че бе изобразена едновремешна млада актриса в полумъжки костюм. Бомбето, изпод което се подаваха бухнати коси, кадифеното сако без ревери с бял нагръдник под него ме озадачиха относно времето на модата и пола на модела и не знаех вече какво точно стои пред очите ми, ясно ми беше само, че е майсторска творба. И насладата ми от нея бе накърнена единствено от опасението, че ако Елстир се забави още малко, ще пропусна девойките, защото залязващото слънце огряваше вече косо прозорците. Нищо в този акварел не беше просто констатиран факт и не бе нарисувано заради функцията му — костюмът, защото жената трябваше да бъде облечена, а вазата — заради цветята. Стъклото на вазата, харесано заради самото него, затваряше сякаш водата с потопените в нея дръжки на карамфили в материя, еднакво прозрачна и, кажи-речи, еднакво течна като него. Облеклото на жената я обгръщаше по начин, който имаше собствено, сродно със самата нея обаяние, сякаш индустриалните произведения можеха да съперничат по красота с чудесата на природата и да бъдат така нежни, така приятни за опипване от погледа и така свежо оцветени, както космите на котката, листцата на карамфила или перата на гълъба. Нагръдникът, прозрачнобял като скреж, капризно надиплен и украсен с рюжче от камбанки, напомнящи момини сълзи, бе изпъстрен под светлите отблясъци в стаята — самите те ярки изкусно нюансирани — сякаш с букетчета, втъкани в бялата батиста. А кадифето на сакото със седефен блясък беше тук-там като че ли настръхнало, разръфано и мъхнато, също като рошавите карамфили във вазата. Но главно се чувствуваше, че Елстир, нехаещ за безнравствената страна на това преобличане на младата актриса, за която явно бе по-важно не талантливото изпълнение на ролята й, а възбудителното въздействие върху преситените и извратени сетива на някои зрители, бе спрял, напротив, вниманието си именно на тази двусмисленост, като на естетически елемент, който си е заслужавало да подчертае, и го е подчертал възможно най-добре. Полът на модела бе почти загатнат в овала — лице на девойка с нещо момчешко, — после той се губеше и пак се появяваше, но този път внушаваше по-скоро представа за порочен и мечтателен женствен младеж, а накрая пак убягваше и си оставаше неуловим. Не по-малко смущаваше, поради контраста с бохемските, театрални аксесоари, и съзерцателният печален поглед на модела. Неволно ви минаваше през ум, че този поглед е престорен, че младото създание, което сякаш се предлагаше за милувки в този предизвикателен костюм, е сметнало навярно, че е по-пикантно, ако го съчетае със сантименталното изражение на някакво затаено чувство, например несподелена тъга. Под портрета стоеше надписът: „Мис Сакрипан, октомври 1872 г.“. Не можах да сдържа възторга си.