Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Откакто видях картината ви, нищо друго не ме привлича толкова, колкото Каркетюи и Поент-дю-Ра, само че от тук до Поент-дю-Ра е цяло пътешествие.

— А и дори да беше по-близо, пак бих ви посъветвал да предпочете Каркетюи — отвърна Елстир. — Поент-дю-Ра е възхитително място, но там имаме все същия нормандски или бретонски висок скалист бряг, който ви е познат. Каркетюи със скалите си върху ниския бряг е нещо друго. Не съм виждал във Франция нищо подобно. Каркетюи ми напомня по-скоро някои местности във Флорида. Страшно интересно и при това изключително диво. Между Клитурис и Неом, знаете каква пустош е там, но бреговата линия няма равна на себе си. Тук тя не е нищо особено, но там не мога да ви опиша каква прелест, каква мекота.

Свечеряваше се. Трябваше да се прибираме. Придружих Елстир до вилата му и внезапно, както Мефистофел изниква пред Фауст, в дъното на улицата се появиха като нереална и демонична обективизация на темперамент, противоположен на моя, на едва ли не примитивна жизненост, така далечна от моята слабост, от прекалената ми болезнена чувствителност и умозрителност — няколко петна от биологичната разновидност, която не може да се сбърка с никоя друга, няколко спори от растително-животинската група девойки, които като че ли не ме бяха забелязали, ала въпреки това безспорно ме одумваха с насмешка в момента. Понеже си давах сметка, че срещата ни е неизбежна и че Елстир щеше да ме повика, аз се обърнах като къпещ се, очакващ удара на вълната. Спрях се рязко и докато бележитият ми спътник продължи нататък, се наведох към витрината на антикварния магазин, пред който тъкмо минавахме, сякаш внезапно нещо бе събудило интереса ми. Защо да не оставя впечатлението, че мога да мисля и за другиго, а не само за девойките, и вече си представях как, когато Елстир ме повика, за да ме запознае, въпросителният ми поглед ще изразява не изненада, а желание да изглежда изненадан (толкова лош актьор е всеки от нас, докато наблюдаващият ни е чудесен физиономист), как даже щях да допра ръка до гърдите си, като че ли питайки: „Мен ли викахте“ и да изтичам бързо, покорно навел глава, с безразлично изражение, уж се опитвам да скрия колко ми е досадно, че ме откъсват от разглеждането на старинния фаянс, за да ме представят на личности, с които не държа да се запозная. Междувременно продължавах да разглеждам витрината, очаквайки момента, когато името ми, произнесено от Елстир, ще ме порази като очакван и безвреден куршум. В резултат на увереността, че ще бъда представен на девойките, не само се преструвах, но действително станах безразличен към тях. Занапред неизбежно, удоволствието да се запозная с тях се сви, смали, стори ми се по-посредствено от разговор със Сен-Лу, вечеря с баба или от разходките из околността, от които със съжаление щях да бъда принуден да се откажа заради отношенията ми с тези девойки, навярно не особено любознателни към исторически паметници. Впрочем не само неминуемото, но и произволното осъществяване на желанието ми намаляваше удоволствието от него. Закони, еднакво точни както законите на хидростатиката, наслагват една върху друга представите ни в строго определен ред, който бива нарушен от настъпващото събитие. Елстир щеше да ме извика всеки момент, а аз съвсем не така си бях мечтал често на плажа или в стаята ми, че ще се запозная с младите момичета. Сега щеше да се случи нещо друго, за което не бях подготвен. Не можех да разпозная нито желанието си, нито обекта му. Почти съжалявах, че излязох с Елстир. Но главно смаляването на насладата, която по-рано си въобразявах, че ще изпитам, се дължеше на сигурността, че нищо не можеше вече да ми я отнеме. Затова пък тя се разрасна и си възвърна предишните размери съгласно закона за еластичността, щом увереността престана да действува върху нея в мига, когато се реших да обърна глава и видях, че спрелият няколко крачки по-далеч от мене Елстир се сбогува с девойките. Лицето на момичето, което беше най-близо до него, широко и осветено от погледа й, приличаше на паста, в която са оставили място за малко небе. Очите му, макар втренчени, оставяха впечатление за подвижност, както става в много ветровити дни, когато въпреки че въздухът е невидим, долавяме колко бързо преминава на фона на лазура. За секунда погледът на момичето се срещна с моя, подобно на носещите се по небето облаци при буря, които се приближават до някой по-бавен, движат се редом с него, докосват го и го отминават. Но си остават непознати и се отдалечават един от друг. Така и нашите погледи се кръстосаха бегло, без да знаят какви обещания или заплахи им готви насрещният небесен континент. Само в мига, когато погледът на девойката се плъзна точно под моя, без никак да се забави, той леко се прибули. Така в ясна нощ гонената от вятъра луна минава под някой облак, който затъмнява за миг блясъка й, а после пак се показва бързо. Но Елстир вече се бе разделил с девойките, без да ме повика. Те завиха по една напречна улица, а той тръгна към мен. Всичко се провали.