Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

На такива мисли, безмълвно предъвквани, докато придружавах Елстир до дома му, ме наведе току-що разкритата от мен самоличност на модела му и ето че първото разкритие повлече второ, още по-озадачаващо, относно самоличността на художника. Той бе направил портрета на Одет дьо Креси. Възможно ли е този гениален творец, този мъдрец и самотник, този философ, разговарящ така блестящо и издигнал се над всичко, да е смешният извратен художник, покровителствуван някога от Вердюренови? Попитах го дали ги е познавал, дали случайно не са го наричали тогава господин Биш Той кимна утвърдително без капка смущение, сякаш ставаше дума за твърде далечен вече период от съществуването му, явно, без да подозира какво необикновено разочарование предизвиква у мен, но когато вдигна очи, го прочете върху лицето ми. На неговото лице се изписа недоволство. И тъй като бяхме вече почти в дома му, някой не така извисен умствено и духовно човек просто би ми казал доста сухо довиждане, а след това би избягвал да се среща с мен. Не така обаче постъпи Елстир. Като истински учител — и може би единственият му недостатък с оглед на чистото изкуство беше, че той действително бе наставник в прекия смисъл на думата maitre, защото, за да овладее напълно истината на духовния живот, творецът трябва да остане сам и да не раздава своето „аз“ дори и на учениците си — той се опитваше да извлече за назидание на младите хора частицата истина, скрита във всяко житейско обстоятелство, свързано с него самия или с другите. Така че той предпочете не да ми отмъсти за нараненото си честолюбие, а да ме поучи.

— Няма нито един голям мъдрец, който някога на младини да не е правил изказвания или даже да е водил живот, за който да не си спомня с неудоволствие и да не би желал да забрави. Но не трябва непременно да съжалява за това, защото не може да бъде сигурен, че е помъдрял, доколкото е възможно, ако не е минал през всички смешни или противни превъплъщения, които задължително предшествуват последното му превъплъщение. Зная, че има млади хора, синове и внуци на изтъкнати личности, възпитавани още в колежа от учителите си в умствено благородство и душевна изтънченост. Те може би няма какво да махнат от живота си и биха могли да се подпишат под всичко, което са казали, но са бедни духове, немощни потомци на доктринери и мъдростта им е негативна и безплодна. Мъдростта не се получава наготово, трябва да я откриеш сам, като изминеш път, който никой друг не може да извърви вместо теб, нито да ти го спести, защото мъдростта е възглед за нещата. Животът на хората, от които се възхищавате, чиито постъпки ви се струват благородни, не е бил предначертан от главата на семейството или от възпитателя; началните стъпки на тези хора са били съвсем различни, повлияни от обкръжаващата ги лоша или посредствена среда. Животът им е борба и победа. Не е чудно, че вече не можем да се разпознаем в собствения си първоначален образ и той безспорно не ни е приятен. Ала не бива да се отричаме от него, защото той е доказателство, че наистина сме живели и съгласно законите на живота и на духа сме извлекли от общия житейски опит, от живота в ателието, от артистичните кръжоци, ако се касае за художник, нещо, което ги надхвърля.

Стигнахме до вратата му. Бях донякъде разочарован, че не се бях запознал с младите момичета. Ала, така или иначе, вече щях да мога да ги срещна в живота. Нямаше да се мяркат само на хоризонта и да будят в мен опасението, че няма да се появят никога вече. Не бяха вече носени от водовъртежа, който ги отделяше от мен — собственото ми вечно дейно желание, неспокойно, припряно, подхранвано от тревогата, че са недостъпни, а вероятно и от страха, че може да изчезнат завинаги. Сега можех да дам отдих на копнежа си по тях, да го държа в запас редом с толкова други, чието осъществяване отлагах, щом веднъж знаех, че е възможно. Разделих се с Елстир. Останах сам. И внезапно, независимо от изпитаното разочарование, си помислих за всичките случайни съвпадения, които съвсем не бях предвидил: че Елстир се оказа приятел на девойките, че докато същата сутрин те все още бяха за мен фигури в картина с фон морето, сега ме видяха, свързан при това с прочут художник, който знаеше, че искам да се запозная с тях, и сигурно щеше да ми помогне. Всичко това ме бе зарадвало естествено, но тази радост бе останала дълбоко затаена в мен, подобно на посетителите, които чакат, за да ни обадят, че са дошли, да си отидат другите и да останем насаме. Чак тогава ги забелязваме, в състояние сме да бъдем на тяхно разположение и да ги изслушаме. Понякога между момента, когато подобни радости проникват в нас, и онзи, когато самите ние се вглъбяваме в себе си, са минали толкова часове, видели сме междувременно толкова хора, че се опасяваме да не би да не ни дочакат. Ала те са търпеливи, не им дотяга и щом всички си тръгнат, се изправят пред нас. Друг път сме толкова уморени, струва ни се, че изтощеното ни съзнание няма достатъчно сили, за да задържи спомените и впечатленията, за които нашето крехко „аз“ е единственото обиталище, единственият модул за осъществяване. А би било жалко, защото животът е интересен само в дните, когато прахът на действителността е примесен с вълшебен пясък, когато някое обикновено житейско събитие се превръща в романтичен двигател. Тогава един провлак от недостъпния мир изниква в озарението на бляна и се вмъква в живота ни и като разбудени от сън виждаме лицата, за които така страстно сме копнели, че не ни се е вярвало да ги видим нявга освен насън.