Марсель Пруст - По следите на изгубеното време II (Запленен от момичета в цвят)

— Както обичаш, месир, аз във всеки случай съм длъжен да отида, защото ме е поканил.

Сен-Лу толкова се боеше, че не е благодарил достатъчно горещо на баба, че ме молеше да й предам това и в писмото, което получих два дни по-късно от града, където бе на гарнизон: по щемпела му направо ми се стори, че е долетяло бързо, за да ми каже, че и затворен между стените на кавалерийската казарма от времето на Луи XVI, мисли за мен. Хартията носеше герба на рода Марсант, в който различих лъв с шапка на френски пер във форма на корона.

„След пътуване, протекло благополучно в четене на една книга, която купих на гарата, от Арвед Барин (руски автор, струва ми се, и книгата е забележително написана за чужденец, но все пак ще ми кажете мнението си, защото сигурно я знаете, вие, кладенец на наука, прочел всичко на света), ето че се върнах пак към суровия живот, който ме кара, уви, да се чувствувам изгнаник, защото съм лишен от всичко, което имах в Балбек, живот, който не ми е оставил нито един топъл спомен и не ми предлага никаква интелектуална наслада, живот, чието ежедневие би ми се сторило достойно за презрение, макар да не е лишен от очарование. Всичко тук ми изглежда променено след заминаването ми, защото междувременно настъпи много важен период в живота ми, дружбата ми с вас. Надявам се, че тя никога няма да свърши. За мен и за вас говорих само с един човек, моята приятелка, която неочаквано дойде при мен за един час. Тя много би желала да се запознае с вас и ще си допаднете двамата, струва ми се, защото и тя се интересува живо от литература. Затова пък, за да си припомням разговорите ни, за да изживявам отново часовете, които никога няма да забравя, се откъснах от другарите си, прекрасни младежи, но съвсем неспособни да разберат състоянието ми. Бях почти изкушен първия ден да възкреся миговете, прекарани с вас, само за себе си и да не ви пиша. Но се уплаших да не би вие, с тънкия си ум и свръхчувствително сърце, да се притесните, като не получите писмо от мен, ако изобщо мисълта ви благоволи да слезе до грубия кавалерист, над когото ще трябва още доста да се потрудите, докато го одялате и го направите по-изтънчен и по-достоен за вас.“

Всъщност с гальовния си тон това писмо напомняше въображаемите му послания до мен от бленуванията ми, преди да го познавам, бленувания, от които ме изтръгна леденото му държане при първата ни среща, когато се сблъсках с неговото хладно безразличие, което той толкова бързо изостави. След това първо писмо всеки път, когато донасяха пощата на закуска, тутакси познавах неговите писма, защото те бяха второто лице на приятеля ми, което той показва, когато го няма, и в чиито черти (в изписването на буквите) нищо не ни пречи да доловим душевното му своеобразие, както в извивката на носа или в тембъра на гласа му.

Сега се заседявах охотно на масата, докато я разтребваха, и ако точно тогава нямаше вероятност да мине малката момичешка тайфа, не гледах само към морето. Мъчех се да открия — откакто я бях видял в акварелите на Елстир — и охотно виждах поезия в поставения косо след ядене нож, в издутата смачкана салфетка, в която слънцето вмъкваше къс жълто кадифе, в полуизпразнената чаша, която така по-добре показва благородната си закръгленост, в дъното над прозрачното стъкло, напомнящо сгъстена дневна светлина, недопитото тъмно, но искрящо вино, разместените обеми, преобразяването на течностите в зависимост от осветлението, изменението на сливите в полуизпразнената фруктиера, преливащи от зелено към синьо и от синьо към златисто, в разхождането на доста изтърканите столове, изправяни два пъти на ден около сложената маса като около олтар, върху който се свещенодействува в празниците на чревоугодничеството, в раковините на стридите с няколко капчици светена вода на дъното, които ми приличаха на малки каменни съсъди. Мъчех се да открия красота там, където никога не си представях, че може да я има, в най-делничните неща, в съкровения живот на „натюрмортите“.

Когато няколко дни след заминаването на Сен-Лу успях да накарам Елстир да устрои скромно „матине“, на което да се срещна с Албертин, на излизане от хотела направих впечатление с необикновено привлекателния и елегантния си външен вид (резултат на по-продължителна почивка и специални грижи за облеклото си), като съжалих, че не мога да ги запазя (ведно с благоразположението на Елстир), за да завоювам някоя друга по-интересна личност, а ще изразходвам всичко това само заради удоволствието да се запозная с Албертин. Откакто то бе сигурно, умът ми му придаваше твърде малка стойност. Но волята ми нито за миг не сподели неговата илюзия. Волята, този упорит и неизменен служител на сменящите се у нас наши аз: скрита в сянката, пренебрегвана, неуморно вярна и работеща безспир, за да не ни липсва нищо необходимо, без да се съобразява с нашите видоизменения. Докато в момента, когато тръгваме за бленувано пътешествие, умът и чувствата ни почват да се питат дали наистина си заслужава, волята сигурна, че то тутакси ще се стори дивно привлекателно на тези лениви господари, ако не може да се състои, ги оставя да се съвещават пред гарата и да се лутат сред колебания, а тя самата взема билетите и ни настанява навреме във вагона. Тя е толкова постоянна, колкото умът и чувствата ни са променчиви. Но понеже остава безмълвна и не споделя доводите си, почти не усещаме нейното присъствие. Другите две съставки на нашето аз се подчиняват на твърдото й решение, но без да си дават сметка, докато са съвсем наясно със собствените си колебания. Чувствата и умът ми заспориха относно стойността на удоволствието от запознанството ми с Албертин, докато разглеждах в огледалото суетните и нетрайни физически преимущества, които те биха желали да запазят непокътнати за друг случай. Но волята ми не пропусна часа, когато трябваше да изляза, и даде на кочияша не кой да е адрес, а улицата и номера на Елстир. Жребият бе хвърлен и чувствата и умът ми можеха да се вайкат колкото си щат. Ако волята ми беше дала друг адрес, тогава щях да ги питам.